Проблемната индентичност на помаците

През август 1989 г. вълната на бягащи от комунистическите репресии етнически турци от България към Турция достига своята кулминация. Почти две десетилетия по-късно "Дневник" представя откъси от новото изследване "Възродителният процес" на Михаил Груев и Алексей Кальонски, издадено от Института за изследване на близкото минало.

------------------

Осмислянето на държавната политика и последиците от нея поставят един проблем, който се нуждае от допълнително изясняване или поне формулиране. Става дума за т.нар. помашки или българо-мохамедански идентичности, за самосъзнанието на тази общност.

Теоретичните проекции на нацията поставят маркера на самосъзнанието (идентичността) в тясна връзка с етничността, макар че и тя е дискусионна категория. Тук приемаме подхода на Антъни Смит за донационалната идентичност и феномена на "множествената идентичност", за каквато са пример българите мохамедани/помаци. Те биха могли да бъдат определени като етно-културна група, макар самият термин да попада в дискусионното поле на връзката между етничността и културата.




Самосъзнанието им, както при всяка друга общност, не е изначална, константна, непроменлива във времето величина. Във времето на регистрирането на тази общност от българската етнография и историческа наука в късното Възраждане (...) помаците са провинциална и маргинализирана част от доминиращата мюсюлманска общност. Предимно в този смисъл възрастните мюсюлмани, които все още помнят османското си поданичество през 80-те години на миналия век, употребяват "турци" и "помаци" като синоними.

Но наблюденията на едни от най-изтъкнатите български етнографи от ХІХ век позволяват да се направи извод, че към края на този век на места сред различните българо-мюсюлмански субгрупи съществува спомен за общ произход с техните едноезични християнски съседи, без това да дисхармонизира по какъвто и да било начин с представата им за тяхното определящо качество на мюсюлмани, т.е. на държавотворен за Османската империя елемент, и респективно - "турци" в политически и религиозен смисъл. При формирането на балканските национални държави "наследените" мюсюлмански общности, в това число и помаците, се превръщат от държавотворен елемент в една многонационална империя, в която ислямът има подчертано водеща роля, в маргинализиращи се религиозни малцинства в новите политически и културни условия.

Създаването на българската държава през 1878 г. бележи началото на първите опити за формиране на

целенасочена държавна политика за "събуждане"

на предполагаемото иманентно присъщо, на "задрямалото" по силата на исторически сложилите се обстоятелства българско народностно самосъзнание. Именно благодарение на опитите на държавата за вмешателство в живота й (...) на пръв поглед хомогенната българско-мюсюлманска общност започва да се разслоява на различни нива на идентичност. Периодът на войните и с известно прекъсване времето на авторитарния режим след 1934 г. бележат кулминацията в развитието на българския държавен национализъм. В случая с помаците травматичният спомен от насилствената "кръстилка" от 1912-1913 г. и методите на действие на "Родина" след 1937 г. водят не до еднозначно "приобщаване", а до точно обратния резултат и раждането на множествена идентичност. Тези тенденции са подпомогнати от постепенното отслабване ролята на религиите. Същевременно все по-голям брой помаци започват показно да демонстрират принадлежност към турския етнос с цел да избегнат нарастващия натиск на държавата.

Този процес става особено забележим в годините на комунистическия режим. Взаимоотношенията комунизъм - национализъм в последна сметка довеждат след средата на 60-те години до установяването на относително устойчива хибридна форма, съчетаваща реториката на съветския интернационализъм със своеобразна "одомашена" национална доктрина. Това води и до цялостното преформулиране на националната и етническата политика на компартията -

"парцелиране на възродителния процес"

при което всяко ново преименуване се обявява за "частен случай", запазвайки за останалите надеждата, че с тях това няма да се случи.

Този процес влияе пряко върху оформянето и стабилизирането на различните помашки идентичности, особено в началото на 70-те години, когато са преименувани всички българи мюсюлмани. Следват няколко вълни на смени на имената на турци в смесени бракове с помаци. Така размножаването на мюсюлманските идентичности в категориите "българи от 1972", "българи от 1975", "българи от 1982" и "българи от 1984-1985 г." парадоксално се възприема като поява на нови символни граници дори от самите помаци. Обществото като цяло разчита тези деления като "почти българи", "по-малко българи", "най-малко българи". Очевидно тази постъпателност на процеса води до разделения вече само в помашката, но и в турската общност, която започва да предусеща предстоящата нова фаза.

Прави впечатление, че превърналото се в хроничен проблем за българската държава


"турчеене" сред помаците, предизвикващо страсти


и след рухването на комунистическия режим, се проявява най-отчетливо именно в селищата с най-тежки травми от т.нар. възродителен процес. Основанията на голяма част от така очерталата се субгрупа са свързани с "презастраховане", че няма да бъдат подлагани на нови опити за "приобщаване".

Тук сравнително по-силна съпротивителна реакция се наблюдава по отношение на официализираната историографска версия за насилственото приемане на исляма и нейното натрапчиво пропагандиране. Известно е, че и в мюсюлманската религия, и в християнството вероотстъпничеството е един от основните грехове. В традиционния код на мислене това поставя групата в изключително непрестижна позиция както по отношение на останалите мюсюлмански общности, така и в очите на християнското мнозинство ("нито българи, нито турци").

Появяват се различни вътрешни за общността контраинтерпретации за нейния произход, история и идентичност. Един от популярните мотиви например е за доброволното приемане на исляма на помаците от арабите още преди идването на османските турци на Балканите. Друга версия е, че помаците са араби, изпратени от самия Пророк като вестители на исляма. Трета интерпретация е, че помаците са турци, които поради забраната да говорят езика си постепенно са го забравили.

Както е видно, натискът на държавата, комбиниран с използването от режима на историята като аргумент в текущата политика, ражда разнопосочни противодействия, сред които е търсенето на реален или въображаем произход, максимално различаващ се от този на българско-християнското мнозинство.

http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=533636

Прочети нататък...

Въобразеният етнос на политическия непотизъм

„Не питайте какво може да направи вашата страна за вас – питайте вие какво можете да направите за страната си.” Джон Кенеди, американски президент


октомври 2008, от Ангел Митрев, Монд Дипломатик

На 13.09.2008 г. в Шумен се проведе Национална конференция „Малцинствата и дясното политическо пространство в Република България”. Според средствата за масова информация „...проф. Адриан Палов от Партията за демократичен прогрес и благоденствие се обяви за признаване на помаците за етнос...”, а „...общественикът Мехмед Дорсунски обвини ДПС, че е изхвърлило помаците от ръководството си и това наложило те, помаците, да си създадат своя партия...”. Събитието се наблюдава от представители на десет турски медии. [1]


ПРОБЛЕМЪТ за съществуването на „помашка нация”, „помашки етнос”, „помашки език”, има своята предистория. През последните 19 години отделни събития се оказват сегменти на един неслучаен и сложен, но еднопосочен по целеполагането си, спекулативно интернационализиран и формулиран проблем. Едва ли някой е предполагал, че от възстановяването през 1989-1990 г. на турско-арабските имена на част от българското население, изповядващо исляма, ще се стигне до днешното поставяне на проблема за наличие на „помашки етнос” в Република България и императивното искане той да бъде признат институционално.

Негативно натовареното наименование „помаци”, с което се обозначаваше в неформална среда общността на българите, изповядващи исляма, се превърна в етноним, ежедневно използван и от някои научни среди, и от средства за масова информация за обозначаване на част от българския народ!

През 1990 г. проблемът „помашки етнос” е поставен открито в Гърция като част от съществуващите нерешени проблеми на националната сигурност на страната. Акцентът се слага върху трудните, исторически обременени отношения с Турция и целта е да се неутрализира нейното влияние по проблемите на идентичността. Авторитетното гръцко списание „Икономикос тахидромос” [2] изтъква, че Турция иска да потурчи „помашкото малцинство”. Същевременно през юни 1990 г. тогавашният премиер на Гърция Мицотакис заявява: „...Гръцкото правителство ще уважава традициите на мюсюлманското малцинство, включващо турци, помаци и цигани...”. [3]

Няма никакво съмнение, че в този контекст „помаци” в Гърция назовават една част от мюсюлманската религиозна общност, а не някакво национално или етническо малцинство. През 1991 г. в открита информация [4] на Министерството на външните работи на Гърция се казва, че „немислимият език на помаците не може да бъде изучаван, но те са окуражени да го използват, както и да упражняват своите обичаи”. На 25.06.1999 г. в разговор с Георги Пирински посланикът на Гърция в София, г-н Сидерис заявява, че не е било и няма да бъде политика на гръцкото правителство насърчаването на действия, водещи до обособяване на „помашки език”. [5]

Впрочем, в Гърция признават, че т. нар. помашки език има славянски диалектни прилики. [6] Според Франс прес в международната научна общност се смята, че езикът на „помаците” е диалект на българския език. [7] Според доклад на Държавния департамент за спазването на човешките права, т. нар. помаци са българоезични мюсюлмани. [8]

Проблемната ситуация, свързана с т. нар. помашки етнос, се пренесе от Гърция в България и се разви, след като през 1993 г. Камен Митков Буров от с. Жълтуша, община Ардино, регистрира Демократичната партия на труда. „Родопският анклав”, „400 хил. помаци ще се пишат малцинство”, „дискриминирана етническа група”, „хората от планинските и полупланинските райони”, „преброяване с графа помаци” е част от впечатляващия лексикален арсенал на новопроявилия се лидер, който откровено заявява: „...Чувствал съм се дискриминиран и онеправдан, като ми кажат, че съм помак...” [9]

„...Никога не съм смятал да правя етническа или религиозна формация. Спекулациите през последните дни, че възнамерявам да правя помашка партия, вероятно са удобни за някои, за да се опорочи идеята ми още в зародиш. В България няма място за етнически или верски формации...” – категорично заявява в интервю [10] бившият кмет на община Неделино Стоян Беширов. И веднага след това твърди: „...В България живеят над 600 хил. българомохамедани. Те нямат нито един свой представител в държавната и изпълнителната власт...”.

От юни 2008 г. до 13.09.2008 г. проф. Палов, председател на партия Демократичен прогрес и благоденствие, стремително разви идеята си за национална политическа формация и заяви пред в. „Нов живот” [11]: „...Обединяваме освен помашкия етнос и останалите етноси в България. Имаме членове арменци, власи, българи, турци, каракачани, казълбаши и основно помаци. ...Не казвам, че помаците са отделен етнос. Те са част от българската нация... Този въпрос в настоящия момент мен не ме занимава. Това е проблем на историците. Не искам да правя нищо, което е в противоречие с конституцията и българските закони.”

И тъй като не може да избяга от научната си некомпетентност по проблема, проф. Палов демонстрира телеологично мотивираната си предубеденост, съчетана с неистово желание субективно да бъде натоварен с властови ресурс, заявявайки: „...Бойко Борисов настъпва в помашките региони. Няма да делим с никого нашия електорат...Няма да позволим роден в Разград да води листата в Смолян... Помаците изобщо не са представени във властта. Ако заемем подобаващо място в парламента, ще искаме позиции в правителството.”

След толкова противоречиви съждения на 13.09.2008 г. в Шумен проф. Палов изрича финализиращото си откровение без евфемизми и словесна акробатика, към която очевидно има риторична привързаност: „Искаме признаване на съществуването на помашки етнос в България”. [12]
Въздействия за предефиниране на етническа идентичност

ГОРНИТЕ ПРИМЕРИ дават основание за следната основна хипотеза: българи от ислямската религиозна общност в страната, техни потомци и родственици, някои от тях атеисти, други приели християнството като своя религиозна самоидентичност, са обект на целенасочени, неслучайни и като цяло непроменящи се във времето и дълбоката си същност въздействия за предефиниране на етническата си идентичност. Субекти на въздействието са отделни представители на чужди държави от правителствени и неправителствени органи и организации, религиозни ислямски центрове и учени, светски преподаватели и книгоиздатели, които правят много сериозни опити за създаване и разширяване на социално отчуждение сред част от българския народ.

Индоктринирането на идеологемите на отчуждението не е възможно без решаващата роля на отделни политически предприемачи вътре в страната, които очевидно не могат да видят заплахата за единството на нацията и националния суверенитет. Не са случайни действията и словесните изяви на „ помашките лидери” и кандидати за „помашки водачи”, появили се на обществената сцена в различни периоди от най-новата ни посттоталитарна история.

Категорични в желанието си да се разграничат един от друг, с демонстрирана привързаност към основния закон на Републиката, тези нови водачи са еднакви в подходите при конструиране и реализация на „помашка” политическа формация. Непретенциозният лексикален и семантичен анализ на проявите им може да бъде синтезиран в следното: В Република България живеят около 500 хил. помаци, дискриминирани и маргинализирани от Освобождението досега, което неотменимо и нетърпящо отлагане предполага безусловно признаване от българските институции на наличието на помашки етнос, който трябва да получи статута на етническо малцинство. Този акт трябва да бъде придружен от всички органично произтичащи социално-икономически, политически, юридически, културни и др. последици. И тъй като това не се случва, е необходимо да се регистрира политическа организация, която да бъде легитимно лице на помашкия етнос пред света и вътре в страната.

Тази партия има много сериозни претенции по отношение на географията на властта, тъй като според „помашките лидери” „помашкият етнос” е териториално обособен в компактни маси и в региони като Смолянски, Кърджалийски, Благоевградски и др.

Въвеждането в употреба на термина „Родопски анклав” не е случайно, защото анклав (от лат.) означава заключен; земя, обкръжена от всички страни с територия на чужда държава. Всъщност понятието за анклав влиза в речника на социалните науки чрез изследването на Робърт Парк за градовете като означаване на гето, с висока концентрация на малцинствено население, събрано там в резултат на практиките на дискриминация и изключване, водещи както до социална, така и до географска изолация, и е обкръжено от население с различна идентичност, представляващо мнозинство.

Този преднамерен начин на спекулативна понятийна употреба през последните години придоби масов характер, така в публичното пространство произволно навлязоха: „помаци” – като етноним на една част от българското население, „помашка история”, „помашки език”, „помашки песни”, „помашки приказки” и пр. Безкритично подминавани, те се превърнаха в първични маркери на съществуваща небългарска етническа другост.

Този понятиен набор сякаш пряко кореспондира с общоприетите в световната научна практика базисни, основополагащи елементи на етноса:

Споделено име, етноним или как се самоназоваваме и как ни назовават в общността;

Мит за общия произход, изразен в легенди, символи и други прояви на повече или по-малко героична история;

Обща история или историография, която интерпретира колективния опит;

Обща култура, изразена най-вече в общ език, но също и религия, стил на живот, обичаи, норми и институции, както и физически характеристики;

Връзки с определена територия, която не е задължително в настоящия момент да бъде обитавана, но дава оправдание за историческите претенции към нея;

Ясна представа за общност, която може при определени условия да кристализира едва на последните етапи, но която представлява решителна стъпка в конституиране на етническа идентичност.

По така зададените научни критерии за оценка обаче, политическите предприемачи в България трудно биха могли да посочат надеждни доказателства за реалността на „ помашкия етнос”. „Присвояването” на цели райони и превръщането им в свещен хабитат за измисления от тях „помашки етнос” по същество е посегателство върху националния суверенитет и териториалната цялост.

„Общественикът” Мехмед Дорсунски написа „ История на помаците” и търси общия им произход на потомци на Аврамовата наложница Агара. Петър Япов в своята книга „ Помаци” намира балканско родство с мюсюлманите от Босна и Херцеговина. Излязлата през 2005 г. книга „Етническите малцинства в България” на Ибрахим Карахасан-Чънар в гл. VІ, озаглавена „Помаци”, твърди, че „...Етническият произход на помаците у нас продължава да бъде дискутирана тема.” Ако въпросът е дискусионен, тогава що щат в книгата му, която очевидно е предназначена да изследва етническите малцинства, така наречените помаци и кои са етнообразуващите базисни елементи, които формират тази етническа общност? Що щат там „ахряни”, „юруци”, „казълбаши”? Последните са религиозна шиитска ислямска секта.

Според внушенията, пък и от написаното, отговорът би трябвало да бъде, че в основата е ислямската религия. Ислямското възраждане в световен мащаб не подмина страната ни. Бяха изградени, ремонтирани и възстановени стотици джамии и месчити ( молитвени домове) както със средства на чужди ислямски фондации, така и с доброволни дарения. Мюсюлмански емисари и учители подпомагаха населението за преодоляване на последиците от атеистичния период. Средните общообразователни мюсюлмански училища отвориха врати за ученици и в някои от класовете болшинството от децата са от български произход. В ритуалните молитвени домове се изучава Коран-и-Керим и се наизустява низпосланото в аяти слово на Аллах. Очевидно религиозният „Ренесанс” превърна исляма в институция, „циментираща” идентичността и придобила значимостта на устойчив маркер, само че прилаган произволно и по отношение на етноса, като му се приписва окончателно определящ и етноформиращ характер.

Ислямското възраждане в България наложи езика на външните знаци и те като белези на различността очертават религиозната, културната и битовата другост. В това отношение по-характерни са носенето на бради по арабски образец, промяна в облеклото на жените, покриване на всички части на тялото, носене на забрадки, демонстрирано искане на снимките на официалните лични документи и при посещение на занятия в училище и ВУ З мюсюлманските деца да са облечени според изискванията на ислямската догматика.

Разширяващото се влияние на исляма като религия се отрази върху процеса на възстановяване на турско-арабски имена, ритуално-обредната система и междуличностните отношения. В описваната културно-религиозна и битова среда понятието българомохамеданин постепенно се измести от понятията мохамеданин, мюсюлманин и помак, като логиката на понятийното развитие беше насочена към формиране на категорична диференциация – мюсюлманинът или т. нар. помак не е и не може да бъде българин. Тази логика експлоатира новосформирания политически кръг около Палов при учредяване на Партията на демократичния прогрес и благоденствието. Основният замисъл е търсене на членска маса сред българите от ислямското вероизповедание и техните потомци и използването им за устойчива социална база. В сянката на новопоявяващите се лидери стоят ислямски духовници, които чрез юридически неуловими прийоми създават дискретен дискомфорт на инакомислещите – откази от погребения на починалите с български имена, спазване на ислямското изискване за брачна забрана, ограничаване на подрастващите и особено на девойките за участие в светски събития, редуциране на възможностите за социални контакти и др. И тъй като освен религията не могат да посочат други базисни елементи, за да се обоснове наличието на „ помашкия етнос”, религиозната идентичност се превръща и в псевдоетническа идентичност, от която според волунтаристичното схващане трябва да се роди и една нова етнополитическа общност.

Ако принадлежността към ислямското вероизповедание е достатъчно основание за идентифициране на индивида като принадлежащ към „помашкия етнос”, защо трябва да назоваваме „помаци” децата и внуците на българите мюсюлмани, които са приели светото кръщение или не са мюсюлмани и следователно не приемат основния принцип таухид не изричат свещеното свидетелство шахада, или просто са атеисти, тоест, невярващи и непринадлежащи към никоя от религиозните деноминации.
Балкански политически ориентализъм

НЕ МОЖЕ да се твърди, че етническата идентичност е нещо статично и непроменливо във времето. Използването на исляма обаче за формиране на нова етническа идентичност или за предефиниране на идентичност в условията на преход е спекулативно преднамерено и проява на балкански политически ориентализъм. Ако на ислямската религия се придава ролята на социално-мобилизиращ фактор, то трябва да се знае, че тя има и различителна социална функция. Абсолютизираното й ролево значение при формиране на етническа идентичност, иманентно съдържа отрицанието на другите и различните поради непреодолимия монотеизъм на ислямската парадигма, а опитите на новопроявяващите се „помашки” лидери да виктимизират „помашкия етнос”, са предпоставка за трибалистично капсулиране, групова интровертност и сегрегация.

Митологизираните описания на преживени в близкото и далечно минало групови и индивидуални несправедливости целят да се постигне максимална социално-групова мобилизация и обединяване на „етноса”. На общността се приписват омаловажаващи характеристики с цел някои от индивидите в нея да се самовъзприемат като обекти на системно дискриминационно икономическо и културно въздействие, описвано като резултат от рестриктивна практика както от страна на българската държава, така и от страна на по-многобройните етнически общности. Неблагоприятната икономическа посттоталитарна конюнктура се оценява като ситуация на перманентна относителна депривация на „помашкото” население.

За преодоляване на социалния дисбаланс се създава „помашката” партия, която чрез организирани форми на политическо въздействие ще неутрализира и промени ситуацията на ощетеност. Тя ще превърне „помаците” от маргинализирани „излишни” хора в равноправни субекти на една нова етнополитическа общност - хомогенна, идентично обособена общност, чиято осъзната и свободно избрана етническа принадлежност предполага настъпването на политически последствия, изразяващи се в диференцирано третиране на членовете на общността.

Това диференцирано отношение и съответстващите й политически последствия „помашките” лидери очакват да се материализира с придобиването на така желаните от тях властови ресурси и позиции. И не защото сега българите от мюсюлманската религиозна общност са лишени от възможности за властови реализации и заемане на държавни служби! Става дума за ново качество на споделяне на властта чрез полагаеми квоти за новопроявилото се и институционално признато етническо малцинство, което съвпада и със световните цивилизационни стандарти за недопускане на дискриминация и предизвикване на конфликтно положение на етно-религиозна основа.

Този квотен принцип означава компенсиране с допълнителни права на една общност по етно-религиозен признак, който изключва принципите на либералнодемократичния модел на държавност. Проявеният откровен политически ориентализъм е резултат от несъстоялия се мултиетнически модел на политическите структури на Балканите. Тези политически структури, конструирани по етнически или религиозен принцип, по дефиниция превръщат незадоволените интереси и очаквания на електората си в приоритети, ощетявайки другите общности. Придобитите по този начин ресурси се превръщат в привилегии с характеристиките на изключителност и често предизвикват сред общността на различните и другите усещане за етническа или религиозна малоценност и незначителност. Най-характерна подобна ситуация съществува в районите с обратна, обърната етно-религиозна и демографска проекция. Претендиращите и самовъзприемащи се като ощетени, но новоидентифицирали се етнически и етно-религиозни общности постепенно се превръщат в привилегировани и доминиращи заради етническата си и религиозна принадлежност и паралелно с това се сдобиват с етническата вражда и омраза на новоощетените различни.

Когато етнията и вероизповеданието се превърнат в основен критерий за оценка на субективните качества, обективните възможности или потенциала за реализация на индивида, тогава отпадат всички възможности за проява на конституционно уреденото равноправие. Когато етнически и религиозни политически критерии определят демократичните норми за придобиване на властови ресурс, тогава няма конкуренция на интелект, личности и програми, а противоборство за заемане на максимални властови позиции от противостоящите „ние” и „ те” етно-религиозни другости. А това вече е конфликт на етно-религиозни интереси, недопустим в контекста на европейските и общочовешките ценности. Етническата и религиозната самоидентичност са резултат от свободата на личността да се самоопредели по своя воля и вътрешно убеждение. Или поне така трябва да бъде!

В съвременна и демократична България маргинализирани социални групи – жертви на изключване, дискриминация и потисничество заради етническата си, религиозна, класова или расова принадлежност няма и не може да има. Опитите да се стратифицира българският народ по етнически или религиозен принцип, да се създават политически структури чрез откровени спекулации в наукообразен вид, да се насърчава сегментирането на българското общество за сметка на отслабване и обезличаване на националната идентичност, носят белега на нетолерантността и деструкцията.

„Помашкият етнос” съществува, но единствено и само във въображението на несъстояли се, поради липсата на харизма, лидери и политически предприемачи. Те трескаво търсят легитимност и социална база за прагматично ориентирана самореализация на политическия си непотизъм. Жалките им опити за социално инженерство не могат да прикрият желанието да се сдобият с власт, с която да възнаградят себе си и непосредственото си обкръжение за положените усилия в разединяването на нацията.

БЪЛГАРСКА РЕДАКЦИЯ
Бележки под линия

[1] Бюлетин „ Бъди BG”, ПП „ Новото време”, 19.09.2008 ,в. „Шуменска заря”, бр. 219, 2008-10-01

[2] В. „Демокрация”, бр. 2143, 1996. БТА цитира гръцкото списание „Икономикос тахидромос”

[3] В. „Континент”, бр. 156, 1996

[4] Пак там

[5] В. „168 часа”, бр. 27, 01.07.1996; в. „Нов живот”, бр. 127, 1996

[6] В. „24 часа”, бр. 165, 1996

[7] В. „24 часа”, бр. 176, 1996; в. „Демокрация”, бр. 151, 1996

[8] В. „168 часа”, бр. 27, 01.07.1996

[9] В. „Марица днес”, 10-11.04.1999

[10] В. „24 часа”, 01.05.2004

[11] В. „Нов живот”, 25.06.2008; в. „Yeni Hayat”, 06.2008

[12] ПП „Новото време”, бюлетин „Бъди BG”, 19.09.2008

Източник: http://bg.mondediplo.com/spip.php?article326

Прочети нататък...

Страхът, турците, помаците и държавата мащеха

Жанина Драгостинова

В петъка, когато в полите на Витоша ударил зловещият гръм (б. р. – самоубийството на Ахмед Емин), тъкмо се бях върнала от Измир и се канех да пиша репортаж за българските турци, изселили се там. Ехото от гърма заглъхваше бавно и мъчително и промени намеренията ми. Казах си, че едва ли репортажът ще прозвучи актуално точно в „тази ситуация”, че трябва да изчакам, за да видя какво ще се случи. Случващото се и ситуацията обаче сочеха точно към противоположното – за българските турци и изобщо за българските мюсюлмани трябва да се разказва.

Разказът, слушането са път към познанието. Само когато знаем повече един за друг, ще открием, че нещата, които ни свързват, са много повече от тези, които ни разделят. И тогава няма да делим християнска от мюсюлманска България и някак много по-лесно ще ни е да приемем, че право на живот в тази страна имат и българи, и турци, и помаци. Земята и небето са еднакви към всички. Друг е въпросът с държавата.
От Освобождението до наши дни българската държава никога не е знаела, и явно все още не знае, как да се отнася към мюсюлманите си. Те са доведените деца на християнската майка, нелюбими, натрапени някак, нежелани, но от кумова срама не иде директно да се отърве от тях. Затова държавата ту е подавала храна на мюсюлманите, ту е взимала пръчката и ги е била през ръцете, оправдавайки се, че така ги възпитава в добро поведение. Плодовете от това шизофренично държане берем днес.

Не познавам хората от централата на ДПС. Дори никога не съм ги виждала на живо. Но вече смея да твърдя, че добре познавам т.нар. „обикновени” български турци и помаци. Повече от година обикалям из районите с турско и помашко население, бях сред изселниците в Бурса, Истанбул и Измир, разговарях с български турци и помаци, които са отишли да търсят препитанието си на Запад, в случая – Виена. Храних се на трапезите им, спах в къщите им. Разбира се, всяко правило има своето изключение, но няма да звучи преувеличено, ако кажа, че това са кротки, гостоприемни и трудолюбиви хора. И много наплашени. И от българи, и от свои. Признавам, не е лесно да ги разприказваш. Посрещат ме любезно, но винаги „с едно наум”. Някак не могат веднага да приемат, че искам да чуя историите им от чисто журналистически интерес. Че не съм агент на ДС, на „Атака”, в краен случай на Доган. Нужно им е време да ме опознаят и чак тогава да ми се доверят. Част от разказите им могат да се прочетат и в архива на e-vestnik (виж линковете по-долу). Не мога да ги виня за страха им. Той е насаждан от десетилетия от българската държава, която всеки път е правила така, че турците и помаците в България да се чувстват втора категория хора.

Сред помаците има възрастни хора, на които 3 пъти са им сменяни имената. Затова не се учудих, когато един дядо край село Припек ми каза, че няма име. Баща му го кръстил Селим, държавата – Стоян. „Върнах си бащиното име, но откъде да съм сигурен, че пак няма да ми го вземат?”, попита човекът. Опитах се да го успокоя, че днес това е невъзможно. Не ми повярва.

„По царско, разказваше един друг възрастен човек от Златоград, на помаците не ни даваха никаква държавна служба. Дори пъдари не ни правеха. Комунистите излязоха хитри, дадоха ни държавни постове и всичките помаци отидоха на работа в МВР-то.”
Да, дойде ред на това малко изключение – държавата се е отнесла равнопоставено към християни и мюсюлмани, когато е трябвало да ги вербува за агенти на ДС. Само за няколко сребърника и едните, и другите са били готови да предават роднини и приятели, обвивайки страха, сребролюбието, чревоугодничеството или кариеризма си във високопарни фрази като „служба в името на родината”. Нали ви казах – повече си приличаме, отколкото се различаваме.

Затова днес в Родопите ще чуете разкази, че едно време границите се пазели не от граничарите, а от помаците от пограничните села, на които държавата плащала „по една заплата отгоре”, да залавят „диверсанти и бегълци”. Когато през 70-те години преименуват помаците, турците участват в доброволните отряди, които е трябвало да извършат това дело. Когато през 1984 г. започва т.нар. „възродителен процес”, помаците са тия, които получават от държавата пушки и тръгват из турските села. А идеолозите-българи като примерни християни не си цапат ръцете, гледат отвисоко и ръководят. Сигурни са, че чистите им ръце могат да пипат надалеко. При преименуването на турците в кърджалийския край „къртиците”, които издават на вътрешни войски къде са се скрили хората от селата, са турци. По-късно – голяма част от тези, които глобяват по улиците, че се говори на турски, са турци. В днешно време част от същите хора са кметове на същите села. Как това население да не е наплашено? Как да не е готово на всякакво подчинение? „Преклонена главица сабя не я сече” не е поговорка за българите под османско робство. Това е поговорка за гражданина на България, в това число турци и помаци.

Знам, че вече отвътре ви напира да споменете случая с терористичния акт на гара Буново. И да обвините турците. Журналистическите разследвания, които съм чела по въпроса, доказват, че терористите са вербувани от ДС.
„Станахме курбан както на българската държава, така и на турската.” Това изречение чувах многократно, произнесено от различни български турци, изселили се в Турция. Повечето от тях са изгонени насила от България. Ей така – дали им паспортите – за Швеция, за Австрия, за Турция. „Не вярвай на турчин, който ти каже, че не е искал да замине за Турция, ми каза треньорът по тенис на маса с прякор Ходжата от Момчилград. Истината е обаче, че и Турция ни излъга.” Днес нашите изселници в Турция живеят ни тук, ни там. „Парите си печелим в Турция, но сънищата си сънуваме в България”, ми обясни един от тях.

Колкото до българските турци в Западна Европа, в момента те предпочитат да са с паспорти с български имена. Не защото се чувстват не-турци, а защото в ЕС така им е по-изгодно. Още един цитат от туркиня от Хасково, която работи във Виена и доброволно е сменила името си с немско. По икономически причини. „Направиха ни артисти и продължаваме да играем!”, каза ми тя. За разлика от повечето българите обаче, които отиват на Запад с идеята да останат там завинаги, българските турци отиват на гурбет. Да поработят няколко месеца, да изкарат някое и друго евро, да го занесат на жената у дома. Повечето работят на черно като строителни работници. Биха останали и работили в държавата си, ако тя им осигуряваше работа и добро заплащане.

Жени алианки на курбан. Снимки: авторката

През 90-те години на ХХ век в изцяло мюсюлманското село Старцево до Златоград е построена християнска църква. Попът постоял, погледал и поради липса на миряни сложил катинара и си отишъл. Днес църквата стои заключена насред селото като паметник на глупостта. Подигравка и за християните, и за мюсюлманите. Близо до Златоград има почивен дом на МВР. Казват, че бил построен с камъните от разрушените през 80-те години джамии.

В село Припек пък голяма част от младежите се самоопределят като помаци, но сами в последните години (без участието на Боян Саръев) се покръстили в християнски храм. Припек е единственото помашко село в иначе изцяло турската община Джебел. Безумен акт на разграничаването.
Като виц се разказва, че по време на последното преброяване част от помаците, за да не бъдат ни българи, ни турци, се писали китайци. Истина е, че помаците напоследък не кръщават децата си ни с турски, ни с арабски имена, а с … английски.

Цялата тази каша е забъркана от българската държава. И вместо да се постарае някак да я пооправи, днес отново се вадят националистичните лозунги. Имало опасност от етнически сблъсъци! Да, има я в главата на този, който няма какво да предложи като икономическа програма.
През лятото пътувах към Кърджали. Шофьорът на автобуса ме пита къде отивам. Казах, че събирам лични истории на български турци. „И не те ли е страх?”, попита той. Защо да ме е страх? „Ами защото тези, които ни тъпчеха политически, сега ни тъпчат икономически”, каза той. И ми разказа, че не бил много пострадал от „възродителния процес”. Само малко. По това време бил войник. Трябвало да стои на пост и за да не заспи, си купил нов будилник. Много красив, с големи цифри и силно цъкал. Старшината му го прибрал. Много цъка, казал. Дали не е бомба? “Само защото бях турчин, той си помисли, че правя бомби?! Още ми е мъчно за този часовник, така му се радвах!”, завърши разказът си шофьорът.

Тъй като гледам, днес водещите български държавници отново привиждат бомби в будилниците. Защо ли? Отговорът е съвсем ясен и ще използвам личен опит, за да го обясня. Преди няколко месеца ни откраднаха колата, като крадецът едва не прегази мъжа ми. Миналата седмица пак крадец влезе в дома ни през нощта, докато спим. Открадна компютър с доста ценни неща, записани в него. Няма защо да ви описвам какво представлява ужасът да се усещаш несигурен в собствения си дом. Чувството е познато на поне 80% от българските граждани.

Днес видях, че почнали да асфалтират улицата до нас. Хубаво, но улицата се намира в община Витоша, където няма канализация. Водата от дъжд и сняг, идваща от планината, се стича надолу. Само след два месеца асфалтът няма да го има. “Не трябва ли първо да се направи канал?”, попитах работниците. “Трябва”, отговориха те. “А защо не го правите?” “Защото така ни наредиха.” Тъй е в България – първо се асфалтира, после се копае за канал. Ако изобщо се копае, обясниха ми строителите принципите на съществуване на държавата. Проблемът на България не е, че тук заедно живеят мюсюлмани и християни. Проблемът е, че държавата ги поставя в условия на страх и за да прикрие, че тя е разбойникът, се опитва да им внуши страх едни от други.

Един виц в заключение.
Буш свиква пресконференция и казва: „Извършен е терористичен акт, заловени са 11 араби и 1 бял.” „Защо и един бял?”, питат журналистите.
„Виждате ли, че на никого не му пука за арабите”, отвръща Буш.

Заместете свободно Буш, с когото искате от нашите патриоти и араби с турци. Картинката е ясна. Американците пак се уредиха с добрата новина – Буш скоро ще си иде. Лошата остава за нас – ние още дълго ще си влачим нашите. Ако търсим гарант за етническия мир, трябва да се обърнем към себе си. Да накараме българските турци да разкажат за себе си, а ние, българите, да се вслушаме в техните истории. Защото те са част от нашата. Така постепенно може би някой ден страхът ще спре да изяжда душите ни.

Източник: http://e-vestnik.bg/4925


Прочети нататък...