POMAKS І ПОМАЦИ

Eвгений Еков: Гръцки номера по сръбски образец

2011-02-04T02:12:00.000-08:00

ИЗМИСЛЕНИЯТ "ПОМАЦКИ ЕЗИК"

(Нов опит да бъде разпокъсана България)

Евгений Еков:

Гръцки номера по сръбски образец (на гърба на България)

Източник: News.bg

Гръцка телевизия пусна новини на „помашки" език в Западна Тракия и с това си навлече гнева на партийки-маргинали, които използваха скандала, за да припомнят, че все още ги има. В същото време от Външно министерство, за сетен път се направиха на неразбрали и мълчаливо зачакаха да се забрави случаят.

Както се казва - всяко чудо за три дни! „Хаберите на помацки", които бликат в ефира на южната ни съседка, обаче не попадат в тази категория. Не защото скоропостижно няма да бъдат забравени, а защото са проява на една отдавна насочена не само против „помаците", но и срещу България гръцка политика.

Тъй като става дума за поредния опит за налагане на формулираната през 90-те години на миналия век идея за съществуване на „помашка нация". Тази „идея" е гръцкият „отговор" на въпроса: „Каква е народностната принадлежност на славянското население в Западна Тракия, което изповядва исляма?"

Самото лансиране на „идеята" за обособяването на основата на местен диалект на отделна „помашка нация" преследва най-малко четири цели.

Първата от тях е да бъдат откъснати окончателно от българския национален организъм българите мохамедани (т. нар. помаци), съставляващи основната част от народностния ни елемент в Беломорска Тракия.

Официално „помаците" са над 35 000 души (23 000 души живеят в окръг Ксанти, 11 000 души - в окръг Родопи и 2 000 души - в окръг Еврос). Според запознати обаче в Западна Тракия те са над 100 000 души.

Официално Гърция признава само „мюсюлманско малцинство", в което влиза и местното турско население, но тезата за „помашка нация", език, фолклор и т.н. дълго време се лансира сред българите-мюсюлмани в неофициален план.

За първи път тя бе обявена публично от излизащия в Гюмюрджина (Комотини) гръцки вестник „Дикеома", който през април 1996 г. съобщи за отпечатването на първия помашко-гръцки речник.

Втората цел на гръцката „идея" е да бъдат отрязани като напълно безпочвени турските претенции към „помашкото" население, обявяващи го за принадлежащо към 80 000-та (официално) турска етническа общност в региона.

Използвайки пасивността и безразличието на официална България след Парижката мирна конференция от 1948 г., не само Гърция, но и Турция успя да завоюва свои силни позиции сред българите мюсюлмани в Западна Тракия. Това доведе през изминалите над шестдесет години до периодично повтарящи се „противоборства" между Атина и Анкара за влияние в Беломорска Тракия.

Резултатът бе, че винаги, когато между двете членки на НАТО се стигаше до ескалация на напрежението по въпроса и възникваше реална опасност от избухването на въоръжен конфликт, в него се намесваха САЩ и Западна Европа. Което пък неизбежно доведе до интернационализирането на проблема - факт, който не се харесва нито на гръцката, нито на турската страна.

Третата цел на „идеята" за създаване на „нова" нация е да се поддържа едно полезно за Атина напрежение в отношенията й със София, докато окончателно се реши спорът чии са „помаците".

За съжаление, времето не работи за нас. Стагниращата смес от онаследен исторически нихилизъм, криворазбрани национални интереси и непознаване на същността на въпроса не позволява той открито да се постави от българска страна на дипломатическата маса за преговори.

Не по-добро е положението и с няколко хилядите българи християни, живеещи все още в региона. Забравени и загърбени дори и от българските обществени организации, които са „ангажирани" със Западна Тракия, те също са обект основно на гръцката асимилационна политика.

Четвъртата цел на авторите на „проекта" е проблемът да бъде прехвърлен от болната глава на здравата, т.е. от гръцката на българската. И това ще стане като се подкрепят поддръжниците на идеята за „помашка нация" не само в Западна Тракия, но и в съседните й български райони.

Подкрепата е както индиректна - чрез пропагандиране на „идеята" (предаванията на гръцката тв се приемат и в Родопите!), така и директна - чрез финансирането им по определени канали.

В този план, едва ли е случаен фактът, че точно, когато в средата на 90-те години бяха издавани речници на „помашки" език, имаше „научни" конференции и прочие активни мероприятия на гръцките служби за сигурност, в Родопите се създаде „помашката партия" на Камен Буров.

През декември 2009 г. пък в Триград се появи ПОМАК - Партия „Обединение за мир, автентичност и култура". Като Буров, учредителите й също говорят за „етнически мир", „конвенция за националните малцинства", „идентичност", „асимилация" и прочие обичайни клишета.

Не трябва да се забравя и, че идеята за „помашка нация" е пълно копие на разрушителните за българското национално единство идеи за „македонска нация" и „шопска нация", които са изработени и провеждани като официална политика от Белград.

Ето защо, с водената вече шест десетилетия дефанзивна и игнорираща „помашкия" въпрос българска външна политика повече не може да се продължава.

Със заравяне на главите в пясъка с гръцките номера по сръбски образец няма как да се справим!

акад. Михаил Арнаудов - Родопските помаци

2011-02-03T21:11:00.000-08:00

Академик Михаил Арнаудов - Родопските помаци.

Задачата ни

Източник: "Литературен свят"

Потеклото, националната принадлежност и историческата съдба на т.н. помаци в областта на Родопите (Тракия) са били неведнъж предмет на издирвания и обсъждания, особено във връзка с въпроса за политическите отношения на Балканския полуостров. Тук искаме да се занимаем с този проблем изключително от научно гледище, търсейки самата истина, тъй старателно занемарена от публицисти, които са догонвали чисто практически цели, в услуга на едни или други - най-често съвсем неоправдани - държавно-национални домогвания.

Заселване на турци и потурчване

Нахлуването на турците на Балканския полуостров към средата и края на ХІV век туря край на самостоятелните християнски господарства и на съперничеството между техните царе, князе или феодали.

Щом затвърдяват положението си в югоизточна Европа, новите владетели замислят и потурчването на някои области, било като доведат по-значителен брой колонисти от Мала Азия, било като привлекат доброволно или насилствено новопокръстените християни към исляма. Жестокият султан Селим І (1512-1520) е имал на ум да изтреби или да потурчи всичката си рая, и затова заповядвал на своя велик везир да обърне черквите в джамии, да спре богослужението на християните и да предаде на смърт всички, които откажат да приемат мохамеданството. Цариградският мюфтия Джемали и везирът Пири-паша убедили безразсъдния си господар да отмени тази опасна заповед. Все пак по-добрите каменни черкви били превърнати в джамии (например “Св. Димитър” в Солун и “Св. Георги” в София) и на християните били предоставени само дървените черквици.

Заселването на турци и пришелци и потурчването е ставало най-често с оглед към стратегическото значение на местностите: това ни показват и сега по-големите купчини турци или помохамеданчени славяни край важните съобщителни линии, проходи и отбранителни точки в равнините или планините. Несъмнено е например, че днешното плътно турско население в Делиорман (северна България) или в южна Тракия, в жилите на което тече обилна българска кръв, е доведено тук, за да брани страната от чужди нахлувания или от въстания на непокорните; и че областта Герлово (южно от Шумен, някогашно Горилово) е населена с ислямизирани - едва през ХVІІІ век - българи, както това е явно от българските елементи в говора им и от запазените български семейни имена. За ширенето на исляма е допринасяло много и преселването на войнствените турски пастири, познати под името „юруци” (т.е. скитници) и „коняри” (от гр. Коня-Иконио). Дошли в началото на ХVІ век, те засядат или скитат със стадата си по Родопите, в Гювюлджикско и други краища, и притесняват съседите си християни, отнемайки плодородните им земи или ограбвайки имота си. За да се отърват, християните е трябвало да се поставят под закрилата на властта, като приемат исляма. Така се обяснява широтата на землищата, в които откриваме помохамеданчени българи, особено поясът от Пловдив до източна Македония, с покрайнините Рупчос, Аха-Челеби, Доспат, Чепино, Разлог, Неврокоп и т.н. Важно е в случая това, което знаем за изтурчването на албанците-християни. Това изтурчване се е дължало не само на мюсюлманската духовна пропаганда, но и на натиска от гражданската власт. Когато християните се оплаквали пред правителството от буйствата и грабежите на еничарите и на други турци, то им отговаряло, че не може да оздрави безопасността им, докато не пожертват по някои член от всяко семейство, като приеме той исляма и чрез това добие правото на законна защита. Но, веднъж сторена тая отстъпка, малко по-късно цялото семейство се виждало принудено да последва примера и да се потурчи. Така е ставало навярно не само в Албания, но и в други области на Балканския полуостров.

Частичното потурчване трябва да е започнало твърде рано, ако съдим по една бележка на видинския митрополит Йоасаф. Той свидетелства, че веднага след падането на българския престолен град Търново (1393), мнозина приели мохамеданството, било поради страх, било поради надеждата да запазят имота си или да получат някаква служба, било пък поради невежество и простотия. Григорий Цамблак, ученик на последния търновски патриарх Евтимий и по-късно Киевски митрополит, говори в житието на учителя си, че последният, при заточаването си от турците в Тракия, в един монастир всред Родопите, насърчавал околните българи към търпеливо понасяне на изпитанията, предпазвайки ги особено от вероотстъпничество, от „саракинскаго нечестиа тмы”, - имайки навярно предвид случаите с потурчване.

Приемане на исляма от ХVІ до ХVІІІ век

Големи размери взима минаването към религията на победителя, когато всяка надежда за освобождение на християните е била загубена. Процесът е траял няколко века, с различни подбуди за изоставяне на предадената вяра. (…)

Положително е едно: било поради турски фанатизъм, който не е могъл да търпи благосъстояние, празници и черкви на християните, било поради отчаяние на християните, потискани от администрацията и турските пришелци, потурчването е взимало значителни размери, като трае в някои села дори до края на ХVІІІ и началото на ХІХ век. Пътешественикът Hahn, разказва, например (1863), че според предания в местността Меглен, северно от гр. Воден в Македония, потурчването там е ставало 150 години по-рано, т.е. в началото на ХVІІІ век, при което местният владика приема исляма заедно с цялото си паство на връх Великден. Според други предания, владиката придумал населението да се потурчи, за да запази живота, имота и жените му от турската войска, която била заобиколила храма през време на литургията.

В помашкото село Исьорен, по течението на долна Места и в съседство с напълно потурчените чеченци, приемането на исляма станало дори около 1800 г., когато гръцкият владика в Ксанти наложил тежък данък и когато селските първенци, като се скарали с него, се заклели да приемат чуждата вяра, като понесат беззаконието му. (…)

Другаде ислямът проникнал много по-рано, и то по икономически причини. Знаем например че в областта Тиквеш 27 села се отказали от вярата си още по времето на Сулейман ІІ (1520-1566 г.), за да спасят имота си. Бейовете и агите там, които доскоро владеели плодородната земя край Вардар, при устието на р. Църна, били потомци на старите местни боляри земевладелци, чиито език са и пазели. Това не им пречело да се отнасят зле към християнското население, което е работело на чифлиците им. В този случай се е повторило онова, което знаем за помохамеданчените сърби в Босна. При Мохамед ІІ, в 1463 г., тук не само били вдигнати хиляди момчета за еничарския корпус, но едрите земевладелци приели вярата на завоевателя, за да спасят имота си. (…)

Съдбата на Чепино.

Летописът на Методи Драганов

Изключим ли Босна и Македония, най-значителна маса помохамеданчени славяни откриваме в Родопско, в области, които спадат днес отчасти към България, отчасти към гръцкото кралство и към Европейска Турция. Това са тъй наречените помаци, с името на които ще се занимаем после. За дял от тях, които обитават седем села на планинската котловина Чепино (старо Цепина), югозападна от гр. Пазарджик на Марица, ние имаме едно достоверно историческо свидетелство, което отнася паметното приемане на исляма от страна на българите към средата на ХVІІ век, при царуването на Мохамед ІV (1656-1661), известен тук с ловните си излети. Това свидетелство, един безизкуствен, но жив летописен разказ, дължим на поп Методи Драганов от чепинското село Корова. (…)

От ясния и трогателен разказ става ясно, че приемането на мохамеданството в Чепино е станало по времето на султан Мохамед ІV, когато великия везир Мехмед Кьопрюлю бил потеглил с голяма войска от Пловдив през Чепино, Разлог и Солун за остров Крит, против венецианците. Наклеветени за бунтарство от владиката грък, комуто отказвали изплащането на владишкия данък, чепинци възбудили гнева на везира и трябвало да избират едно от двете наказания: избиване от еничарите или обръщане към исляма. Ужасени, бедните християни предпочели в мнозинството си второто. Улеснени били те в това от обстоятелството, че като отмяна за освобождението си от данъци при покоряването някога на Родопите, те вършели помощна служба в турските военни походи и били свикнали с турските нрави. Но значителен брой чепинци не склонили за срамното падение, въпреки обещаната прехрана, и забегнали по горите, догде мине опасността и се настанят по незасегнатите от турската свирепост селища.

Авторът на летописната бележка, поп Методи, е преживял лично потресното събитие от 1657 г. (датата у него, 1600, не е дописана до край). За оправдание на отказа от предадената вяра и за изкупуване на греха си, той излага откровено безизходността на положението. Турченето е траяло няколко месеца, от Гергьовден до Успение Богородично (м. август). Значи, въпреки грозната заплаха и всички други изпитания, населението не се е решавало да приеме изведнъж исляма. Натискът и неволите се оказват обаче за мнозина непоносими, и постепенно не само в Родопско, но и другаде мохамеданството си пробива път. Това е траяло десетилетия и дори столетия. Чепинци са пазили дори до 1814 г. някои от християнските си обичаи, особено при сватба, погребение, почитали също своите роднини в новозаселеното след потурчването село Батак.

Такива спомени утрайват и между помаците в северозападна България, в селата около Ловеч, Плевен и Бяла Слатина, които приела исляма в началото на ХVІІІ век, както това се установява достоверно. Според стари местни предания, потурчването било прокарано благодарение на обещанието от властта да не плаща населението „бедел” (военен данък) и да не се взимат младежите в турската войска. Българският говор тук, както и родопско-помашкият, е останал чист от всякакви турски примеси; а в обредния календар държат и сега своето място Великден, Гергьовден, Димитровден и други християнски празници. Помаците в Ловчанско спазват винаги едноженство, не пият вино и пеят народни песни, които напомнят родопските. На Великден момите тук играят хоро без закриване на лицето с яшме. (…)

Названията “Помаци” и “Ахряни”

Помохамеданчените българи в Родопите са познати под две главни имена: помаци и ахряни. Първото е много по-употребително, възприето е и в науката. То важи не само за родопските жители, но и за мохамеданите не-труци, в други краища на България и на Македония, именно в околностите на Ловеч, Тетевен, Разлог, Сяр, Тетово и др. С това име си служат както местните християни, така и турското население; то е възприето и от турската власт, докато тя не предпочете да го заменя по политически съображения с националното “турчин” или верското “мохамеданин” или “дин-ислям”. В някои краища на някогашната Европейска Турция (до 1878 г.) християните са наричали съседите си помаци с разни други прозвища: “поганци” (т.е. неверници) в Неврокопско, “аповци” (от албанското “апо”, чичо, братко) в Кичевско, “торбеши” (от “торба”) в пределите на Шар планина. Турците пък са прибягвали до презрителните или подигравателни прозвища “ерум-динли” (полуверници) около р. Арда, “дилсъзи” (безезичници), т.е. незнаещи турски (в Македония). Названието “помак” е свързано у българи, турци, гърци често пъти с представата за простащина, лакомия и несръчност, както това личи напр. от пословични изрази като: “Ако съм помак, та не съм ахмак, да ми даваш зелени краставици”; “Яде като помак”; “Хайлазува като помак”; “Помашка (груба, без вкус) работа” и т.н. Планинската изолираност и верската упоритост на помаците ги е правила в очите на поленците по-диви, по-малокултурни, затова и турците, когато са искали да изкажат престижа си или презрението си към помака, са добавяли към него и думата “ай” (мечка).

Относно етимологията на помак, правени са разни предложения, без да се е дошло до едно задоволително за науката обяснение. В историческите извори това име не се среща никъде; то е засвидетелствано писмено едва в ново време. Пръв поменатият вече български етнограф Захариев се опита да го изтълкува, като говор и за условията, при които българите от Родопите сложили оръжие пред първите завоеватели. Именно жителите на чепинската котловина, които се съпротивлявали дълго в планините край Голямо Белово срещу войските на Даут-паша, влезли в преговори с Лала Шахбедин в Пловдив и се подчинили, като уговорили: 1) да развалят до основи всички крепости в Чепино; 2) да заплатят по една жълтица на глава като военно обезщетение; 3) да дават десятък от всичките си произведения; 4) наместо харач и други данъци, да са длъжни всички мъже от 20 до 35 години да отиват с турската войска като помагачи (от което се и наричат “помаци”) и 5) да не зависят от друга духовна власт, а сами да се управляват черковно (според което до скоро двамата техни свещеници били самовластни, не зависели от пловдивския владика и не му плащали нищо, било за вули, било за други потреби).

Производството на “помак” от глагола “помагам” и съществителното “помагач” не е напълно сигурно, толкова повече че името е трябвало да важи отначало за всички покорени чепинци или родопци, безразлично дали те са приели мохамеданството или не, когато днес то е ограничено само за миналите по-късно към исляма жители. Друго, съвсем незадоволително обяснение (по народна етимология), извежда името от гл. “мамя”, “подмамвам” (свр. израза “помами се и отиде”) в смисъл, че населението се съблазнило, повело се от турските обещания и напуснало праведната си вяра. Така тълкуват някои помаци в Родопите името си, като казват: “Пумамили са са на времяту старитя, та тай станалу”, т.е. приели турската вяра. Трето обяснение, сродно с това и пак чисто народно, довежда името в свръзката с глагола “помятам се”, “пометнал се”, т.е. отказал се от народност и вяра. В Разлог се чува четвърто обяснение, от глагола “мъкне”: помаците били ония, които се “помакнале” на времето по обещанията за облаги и малодушно приели исляма. А в Родопско някои отиват дотам, търсейки духовито осмисляне на името, да твърдят, че то идело от “помия” т.е. че помаците били нещо излишно, непотребно, достойно за изхвърляне, като помията от останалото при ядене или миене на съдовете. Нека добавим още, че най-добрият познавач на родопския народен бит, българският етнограф Стою Шишков, е склонен да приеме като сравнително най-правдоподобно тълкуването от “мъка”: помаците минали към новата си вяра не доброволно, а чрез насилия и измъчвания; те е трябвало да изстрадат много, за да се решат да приемат спасение чрез измяна на християнството.

По-ограничена местна употреба има второто означение на помаците: “ахряни”. Казва се в Чепино, Рупчос, Аха-Челеби, Дара-дере, Неврокопско, Сярско, Гюмюлджинско: “архянин, ахрянка, ахряне, ахрянци”. Вън от Родопско името не се среща в никоя друга покрайнина, гдето има помаци, нито дори в Разлог, гдето помашкото население е пряко продължение от ядрото в източните планини. И самите помаци се наричат “ахряни”, а не “помаци”, макар че те избягват и двете имена, като неприятни за самочувствието им, предпочитайки ласкателното за гордостта им в миналото “турци”. Отгде ще е това странно означение? Историкът Иречек, описвайки населението в Родопите, излиза с правдивото предположение, че “ахряне” отговаря на библейското агаряне (потомците на Исмаила, син на Аврама от слугинята Агар), с което още от средните векове насам православните наричат турците и изобщо мюсюлманите. Второ обяснение довежда името в свръзка със старото название на малката родопска област “Ахридос”, макар помаците-ахряни да населяват и други области. Трето обяснение, съвсем несъстоятелно, вижда тук думата “айрян” (бутано мляко, мътеница, главната и любима храна на българомохамеданите). Четвърто обяснение открива гръцкото “ахреос” (нечестив, неспособен, негоден човек), като се имат предвид неблагоприятните отзиви за помака-ахрянин: “Каба ахрян” (дебелак); “Стори гу ахрянцка работа” (просташка, груба); “Сичку му мяса на ахранцку” (недоделяно, непохватно). А пето мнение ни връща към тракийското племе “Агряни”, което според Страбон живеело негде в Родопите, а според други древни автори - по-далече, между Родопите и Стара планина, като е вземало участие във похода на Александър Македонски против трибалите и илирийците.

От всички тези мнения сравнително по-задоволително е това на Иречек за производство от “агаряни”, еретици.

Народен характер.

Причини за изселване

До Руско-турската война от 1877 г. помаците са били твърдо привързани към родните си огнища и никакъв изселнишки въпрос за тях не е съществувал, в границите на турската империя. С оттеглянето на разбитите турски войски и с бягството на хиляди турски семейства из България и окупираните от руските южни краища на Балканския полуостров, мнозина българо-мохамедани също забягват към Беломорското крайбрежие или в Мала Азия. С установяването на свободните земи Княжество България и Източна Румелия нова вълна от помаци напуска техните предели, за да се засели в територията на Европейска Турция. Това изселване се дължи главно на пропагандата, организирана от особеното бюро за целта в Цариград, т.н. „Мохаджир-комисион”. На бежанците са били предлагани безплатни заеми, парична помощ за обзавеждане и освобождаване от всякакви данъци за седем години, както и от военна служба. Чрез писмена пропаганда (вестници, книги и писма) и чрез посещения на помашките села от софти??? и ходжи, изпращани по празниците от Цариград, населението се е увещавало да не седи на „гяурска” (неверна) земя, а да се пресели в държавата на „падишаха” и „халифа”, гдето ще води по-щастлив живот и ще премине по-лесно в рая.

Агитаторите и техните местни крепители, влиятелните аги, са говорили: „Ние никога няма да забравим, че бяхме тук господари и заповедвахме. Един правоверен помак ще служи по-драговолно войник пет години в Турция, нежели две години в България. Ние не можем да търпим българско началство, български чиновници. Ние се надяваме дори, че един ден падишахът пак ще дойде тук, с позволението на „Еди-дювел” (Седем сили). (…)

Ако например в Ловчанско, Тетевенско и Белослатинско е имало по-рано до 50 000 българо-мохамедани, сега са останали едва до 5000 души, пръснати в десетина села. И ако в Рупчос дори през 1893 г. са се наброявали 29 селища с около 11 000 християни и 8 000 помаци, днес помаци са останали само в 13 селища, с по-малко от половината жители, които са имали преди години. Едно от най-благосъстоятелните помашки села в Родопско, Ботутево (към Асеновград) е имало в 1880 г. 768 жители, в 1893 г. - 661 жители, а в 1920 г. - 336 жители.

Езикови особености

Помашките говори в Родопско и Тракия образуват дял от говорната група на рупците и спадат към голямото източно-българско наречие. Общо за родопско-рупските говори професор Стефан Младенов, историкът на българския език, е на мнение, че „те са и днес най-близки до старобългарския език, и по звукове, и по форма, и по ударение, и по речник, и по синтаксис”. Професор Любомир Милетич писа в 1912 г.: „Езикът на Кирила и Методия е взет от един старобългарски говор, който наверно е принадлежал към западно-рупската група”. А професор Боян Цонев намира, „че речникът на родопските говори превишава откъм старински състав решително северно-българските говори”.

„Струва ми се, писа той, Родопите ще вземат първо място по своите хубави, старински и характерни думи.” Тия думи срещаме твърде често в помашките говори по Рупчос, Аха-Челеби, Дара-дере, и другите, които изобщо не са изпитали някакво по-значително влияние от турски език. Последният е останал чужд на помаците. Извън поздравите „мерхаба”, „селям-алей-кюм”, „саба-хаир-олсун” и др. и числата 1 до 40 или 100 до 1000, други турски думи, с малко изключение, те не знаят. Българският им език е запазен със забележителна чистота. (…)

Заключение

От фактите, които изнесохме в краткия си очерк и бихме могли да увеличим значително, ако трябва да се детайлизира картината на народен живот, поетически традиции, език и историческо минало на помаците в Родопите, се налагат следните безпристрастни изводи, чиято обективна стойност не може да бъде отречена.

1. Помаците в пределите на България или отвъд южните й граници в Западна Тракия са по народностна принадлежност чисти българи и спадат към племенната група “рупци”, която населява по-голямата част от южна България. В пълно съгласие с истината се намира Fresneaux, когато твърди в книгата си L’ Orient les Osmanlys Chretiens des Balkans (Paris 1892, 262), че българо-мохамеданите между Марица и Беломорието са по потекло българи, говорят български и пазят вярно българските си народни обичаи, това мнение се поддържа от всички компетентни европейски учени, които боравят с етнографията и историята на Балкански полуостров и познават основно въпроса за помаците (като например Константин Иречек).

2. Съвсем несъстоятелни и не обосновани с никакви научни доказателства са твърденията на известни гръцки писатели, продиктувани от прозрачни политически съображения - веднъж, че помаците в Родопско били потомци на погърчените траки, нямали нищо българско в расата или езика си и говорели някакво турско-гръцко смесено наречие, а друг път, че тези помаци имали наистина за роден език българския, че били стари гърци, насила побългарени отначало и после помохамеданчени. В действителност гърци-помаци в родопските предели историята не е знаела никога. Помохамеданчвани са били само българите, бидейки еднички опасни за турското владичество в страната. Гърците в Беломорието, като малочислен елемент, не са будели подозрения у завоевателя.

3. Помаците в Родопско са били почти винаги в най-добри съседски отношения с българо-християните около тях, от които етническите са образували една по-малка, но здрава клонка. Те не са проявявали - с твърде редки изключения, дължими по правило на чужди подбуди, никакви враждебни чувства към тях. И ако по верски съображения, подклаждани от фанатизирани външни агенти, те са се изселвали в земи с турско-мохамеданско население, в никой случай, по силата на мнимо-фантастично “гръцко” национално съзнание, те не са търсели ни преди, ни по-късно покровителство от гръцкия народ или присъединение към Гърция, за да се запазят от несъществуващите тенденциозно измисляни насилия от българска страна.

4. Фактът, че нравствените, социалните и икономически интереси на родопските и на всички тракийски помаци са будели най-силно съчувствие тъкмо сред българското общество и в българската държава, които са се притичвали винаги на помощ, както и другият факт, че научното проучване на тези българо-мохамедани във всяко отношение е предприемано в голям обсег и сериозно от българските етнографи, фолклористи, лингвисти, географи, историци и стопановеди, показват недвусмислено, къде, в коя национална среда това население има своите дълбоки корени, своята естествена расова културна и историческа връзка.

5. Ако следователно от време на време напоследък самозвани делегати от помаци в гръцките предели правят, под диктовката на политици, които най-малко мислят за научните истини по етническите проблеми, разни изявления върху тежненията на своите уж потиснати сънародници и съверници в България, настоявайки за нови териториални промени на Балканите, като се включат Родопските помаци в границата на Гърция, ние трябва енергично да подчертаем, че този род пропаганда няма нищо общо с реалните чувства или интереси на населението, което нито дори подозира дейността на чужди нему агенти. При познатата толерантност на българския народ, всред който евреи, турци, власи, арменци и други национално-верски малцинства живеят най-спокойно, всяко обвинение за преследване на българо-мохамеданите се натъква отнапреж на оправдано силно съмнение, оказвайки се накрай съвсем безосновно.

Българските помаци в Гърция отчаяно се съпротивляват на турцизацията

2011-02-03T20:57:00.000-08:00

Те са около 40 000 души, говорят на рупски диалект от Родопите и искат да запазят майчиния си език

Източник: вестник "Сега"

Автор: Таня Мангалакова,

Снимки : автора,

София - Скеча - София

Ахмет Имам край кюприя, откъдето е минавал старият път Златоград - Ксанти

"Кана ищиш, бе?" (Какво търсиш? - родопски говор, бел. авт.), питат ме развеселени от вино мъже, седнали в кафенето на гръцкото село Гонико (Бабалар). Поръчвам си кафе и ми сервират ароматна напитка, която в България се нарича турско кафе, в Гърция - гръцко кафе, а в помашкото село Гонико в Гърция - "урумско кафе" (урумско, гръцко - бел.авт.).

"Викаме се наши. Голчим нашенски", обясняват на български диалект мъжете от Гонико. Към тях се присъединява Мехмет Варган, около 40- 45-годишен зурнаджия от махала до малкото помашко село Месемлер. От красива кутийка с малки мундщуци той изважда един "камуш", слага го на зурната и започва да свири сватбарска песен. В ритмите й разпознавам българската родопска песен "Крифконо фесче", в която се пее: "Крифконо фесче видиш ли, ага го носям галиш ли? Галям, галям, как да не галям, колконо можеш носи го."

Мехмет Варган е помак от Гърция и с него, както и с всички тукашни жители на село Гонико спокойно може да се общува на български език, който е майчин. Днес географията на българския говор на помаците в Гърция обхваща десетки селища в административната област Източна Македония и Тракия и следва контурите на южната част на планината Родопи, като се започне от българската граница в Родопите, района на Ксанти (Скеча) и Комотини (Гюмюрджина), и се стигне до селата Руса и Гонико, които са в областта Еврос, към Димотика и турската граница. В областта Еврос, където се намира село Гонико, българоезичните мюсюлмани, помаците, са предимно къзълбаши, изповядват народен ислям, примесен с елементи от християнство и езичество.

Помаците наричат селищата си с имена, които липсват на табелите и географските карти на съвременна Гърция, помежду си говорят на родопски диалект, който определят като "помацки" и наричат "наш". Още патриарх Кирил пише, че това население говори "помацки" (Кирил Патриарх български, "Българомохамедански селища в Южни Родопи Ксантийско и Гюмюрджинско", С., Синодателно издателство, 1960). На практика това е рупски диалект от Родопите и Беломорска Македония. В днешна Гърция този говор се нарича помашки. Помаците в Гръцка Тракия помежду си се наричат "наши". С това название ги определят и българомохамеданите от Родопите.

В Гърция живеят около 35 000-40 000 помаци. Ако към тях прибавим гурбетчиите, работещи в Германия, Турция, Атина, цифрата ще стане 80 хил. души по данни на Ахмет Имам, лидер на Пангръцкия помашки съюз - неправителствена организация за запазване на културата на помаците в Гърция. Той е главен редактор на "Загалиса" (дума в родопските диалекти за любов, обич), вестник, писан на помашки диалект с гръцки букви. В гръцката икономика помаците са заели важна ниша от селското стопанство - производство на мляко и сирене, месо, животновъдство, добив на тютюн. Мъжете се препитават като гурбетчии строители в големите градове на Гърция и Западна Европа.

"В Атина, като ме питат "Как те викат?" и разберат, че съм Ахмет, казват: "Ти си турчин." Не съм турчин, помак съм!", обяснява Ахмет Имам, който е роден в село Термес (Лъджата), на няколко километра от границата с България, до Златоград. Ахмет има братовчеди в Мадан и Смилян, баща му е роден в Чепинци. Пътувайки от Ксанти към българската граница, той сочи старите табели край пътя, на които пише, че е забранено да се снима и че зоната е контролирана. Има и бункери. "Гърците не ги махат, за кана го има?", пита Ахмет (кана, дума в родопските диалекти за какво - бел. авт.). По време на Студената война помашките села край град Ксанти, наричан от местното население Скеча, са били с ограничен достъп. "Днес с България сме в Европейския съюз, защо не ги махат?", пита Ахмет.

"Ние искаме да запазим нашия майчин език - славянския, българския. Ние сме по-близо до България и искаме България да ни помогне, да даде стипендии нашите деца да учат в български университети... Искаме десет наши деца да учат български в България, да има курс по български език за наши хора. За 2-3 месеца ще се научим да четем на кирилица, иначе езика го думаме, знаем граматиката. Нямаме нищо общо с турския език, но ще ни го направят майчин. България може да ни помогне. Гърците за 50 години ни направиха турци, а турците за 5 века не успяха да ни направят турци."

Когато Ахмет станал учител в родното си село Термес, там никой не знаел "нито една турска речка". След 1975 година започнала турцизацията на гръцките помаци чрез обучение на турски език. Помаците започнали не само да говорят на турски, но и забравили своите песни на майчин език. Ахмет Имам се опасява, че с изчезването на песните и език помаците в Гърция ще бъдат асимилирани културно и търси помощ от България: "Допреди 25 години песните се пееха в селата. Когато имаше раждане, при сенокос, жените пееха на сватбите, на Байрям, момите пееха врит (всички - родопски говор - бел. ав.) помашки песни, пееха и български песни: "Йорданка се е люляла, коса се е ветрела", "Вчера съм минал, мале, през долно село Райково", "Майка е дъщеря накарала оти е седела на малкореченски юнаци на скутене". Моя майка ги знае "врит". Всичко това умря. Трябва ни наш човек, който да запише нашите песни... Ние нямаме нито един музикант, който пее нашите песни на помашки. Искаме България, ако ни драгова, да помогне нашите певци да научат песните на Родопите, защото вие ги пазите, а ние ги забравяме. Нямаме и музиканти, нямаме фолклор, а каква култура имаме, щом нямаме песни?"

След 1989 г. и особено след падането на визовия режим за България през 2001 г. българите мюсюлмани от Родопите се срещнаха с българоезичните мюсюлмани от другата страна на планината, в Гърция. Общувайки на своя родопски говор, те се припознават и се наричат едни други "наши". Връзките им се засилиха с влизането на България в ЕС на 1 януари 2007 г. След отварянето на граничния пункт Златоград - Термес на 15 януари 2010 г. контактите са ежедневни.

Не само златоградчани имат роднини при гръцките помаци. Съби Атанасов, който е от българското гранично село Горно Юруци, се запознава преди 9 години със своите роднини в помашкото село Хлои (Хибильово), Гърция. Съби говори на български с роднините си в Хлои. Той е доволен, че на 9 септември бе открит новият граничен пункт Ивайловград - Кипринос. Баба му и дядо му останали в Гърция, когато сложили границите след войните. Съби и неговите роднини в Гърция са чакали толкова години, за да се срещат нормално. Това ще стане факт през 2011 г., когато България влиза в Шенген, и на следващата година границите ще паднат.

--------

Пътуването е в рамките на изследователския проект "Съседна България".

Манчо Джуркин, учител в Рибново: Радикалният ислям навлиза бавно

2010-10-28T18:19:00.000-07:00

Българите мохамедани сме част от българската нация. И имаме една родина, едно отечество и то е България.

Източник: вестник "Труд"
Снимка: вестник "Струма"

- Кое наложи да възстановите Дружба "Родина", г-н Джуркин?

- Дружба "Родина" съществува 10 г. - от 1937 до 1947 г., когато е забранена от БКП. След 10.11.1989 г. се отиде от едната крайност в другата - свободата отприщи и религиозните чувства на хората. Това ги доведе до нечистоплътни мисли - да посегнат и да използват религията за всякакви цели, заигра се за пореден път и с националните чувства на българомохамеданството, т. нар. помашко население. Хората от Родопите започнахме да търсим как да отвърнем на удара.

- Разграничавате ли народността от религията?

- Това е правела старата Дружба "Родина". За нас е ясно, че населението в Родопите има чист български характер. Религиозните чувства стоят на заден план.

- В община Гърмен подкрепят ли ви в тази родолюбива кауза?

- Не виждам някой да ни помага, защото това родолюбиво дело трябва първо да влезе в семейството, в класните стаи. Не ни помагат, но косвено ни пречат.

- Как и кой ви пречи?

- Това са процесите, които навлизат сега - актуалната тема за Родопите е радикалният ислям.

- Има ли го и в каква форма?

- Това са процеси, които не са на повърхността и не могат да се видят. Те са дълбоки и резултатите идват след години. Не е като с хеликоптера да литнеш и да заснемеш вилите на новобогаташи.

- Казвате, че тези процеси текат, а ние не разбираме добре?

- Да, и на тези процеси не бива да се гледа с лека ръка и да се казва: "Няма го". Рибново е нарицателно за нашия район. Разбира се, че правото на религия е свободно. Но в Родопите се напълни с джамии. Не може на 10 души да правиш джамия. Или облеклото... Там при нас са престилката, шамията, шалварите. Но сега навлизат някакви арабски облекла, които никога не са се носили в Родопите.

- Какви са тези облекла?

- Това са т. нар. джомани - покривка за главата, дългите до долу рокли - неща характерни за арабския свят. Има ги в Рибново и района.

- Ходжите не виждат ли това?

- В нашия край винаги ислямът е бил традиционен. Помня старите ходжи, бяха като духовни бащи. Имаха търпимост, обещаваха. Докато сега всичко се налага в груб вид, няма дебати. Много момчета завършиха в Саудитска Арабия, което е въпрос на доста пари.

- От Рибново много ли са завършили там?

- Някои завършиха, други не. Но сред фондациите от арабския свят имаше и такива с нечисти цели.

- Населението в Рибново как ги приема?

- В Рибново винаги са се доверявали на духовните водачи. Не са видели големия свят и приемат всичко наготово, защото са смирени хора. В Рибново населението е 100% българомохамеданско.

- Там имахте проблеми с кмета Башев. Продължават ли сега?

- С Башев сме съученици, заедно работехме в училище. Разликата ни с него е по националния въпрос. През 90-те г. той тръгна да използва религията за користни цели. Като директор публично бе заявил, че ислямът трябва да влезе във всяка къща. Човек с две лица - в училището казваше "тук е българско", а в джамията - че в училище трябва да се учи турски и религията да влезе.

- Наскоро в Сърница намериха ислямистки книги, разпространяват ли ги и при вас?

- Има такава литература. Понякога хората участват и неволно в този процес. С чистото намерение да проповядват своята религия. Джамиите станаха разградени дворове. Духовенството, не само мюсюлманското, гони крайни цели, които не се виждат на повърхността. Вижте какво стана в Иран, Ирак. Често тези духовни водачи злоупотребяват с вярата на хората. Не се знае кой и как може да събуди искрата.

Затова сме от "Родина" - да пазим тази искра да не пламне.

- Какви хора сте родинци, не ви ли заплашват?

- Родинци сме много будни хора. В движението ни са учители, лекари, сестри, кметове - много трудно някой би тръгнал да ни заплашва. Срещу родинци се води друга война - не ни дават да сме отпред... А ние искаме да се разбере - българите мохамедани сме част от българската нация. И имаме една родина, едно отечество и то е България.

Проблемната индентичност на помаците

2008-11-06T05:00:00.000-08:00

През август 1989 г. вълната на бягащи от комунистическите репресии етнически турци от България към Турция достига своята кулминация. Почти две десетилетия по-късно "Дневник" представя откъси от новото изследване "Възродителният процес" на Михаил Груев и Алексей Кальонски, издадено от Института за изследване на близкото минало.

------------------

Осмислянето на държавната политика и последиците от нея поставят един проблем, който се нуждае от допълнително изясняване или поне формулиране. Става дума за т.нар. помашки или българо-мохамедански идентичности, за самосъзнанието на тази общност.

Теоретичните проекции на нацията поставят маркера на самосъзнанието (идентичността) в тясна връзка с етничността, макар че и тя е дискусионна категория. Тук приемаме подхода на Антъни Смит за донационалната идентичност и феномена на "множествената идентичност", за каквато са пример българите мохамедани/помаци. Те биха могли да бъдат определени като етно-културна група, макар самият термин да попада в дискусионното поле на връзката между етничността и културата.

Самосъзнанието им, както при всяка друга общност, не е изначална, константна, непроменлива във времето величина. Във времето на регистрирането на тази общност от българската етнография и историческа наука в късното Възраждане (...) помаците са провинциална и маргинализирана част от доминиращата мюсюлманска общност. Предимно в този смисъл възрастните мюсюлмани, които все още помнят османското си поданичество през 80-те години на миналия век, употребяват "турци" и "помаци" като синоними.

Но наблюденията на едни от най-изтъкнатите български етнографи от ХІХ век позволяват да се направи извод, че към края на този век на места сред различните българо-мюсюлмански субгрупи съществува спомен за общ произход с техните едноезични християнски съседи, без това да дисхармонизира по какъвто и да било начин с представата им за тяхното определящо качество на мюсюлмани, т.е. на държавотворен за Османската империя елемент, и респективно - "турци" в политически и религиозен смисъл. При формирането на балканските национални държави "наследените" мюсюлмански общности, в това число и помаците, се превръщат от държавотворен елемент в една многонационална империя, в която ислямът има подчертано водеща роля, в маргинализиращи се религиозни малцинства в новите политически и културни условия.

Създаването на българската държава през 1878 г. бележи началото на първите опити за формиране на

целенасочена държавна политика за "събуждане"

на предполагаемото иманентно присъщо, на "задрямалото" по силата на исторически сложилите се обстоятелства българско народностно самосъзнание. Именно благодарение на опитите на държавата за вмешателство в живота й (...) на пръв поглед хомогенната българско-мюсюлманска общност започва да се разслоява на различни нива на идентичност. Периодът на войните и с известно прекъсване времето на авторитарния режим след 1934 г. бележат кулминацията в развитието на българския държавен национализъм. В случая с помаците травматичният спомен от насилствената "кръстилка" от 1912-1913 г. и методите на действие на "Родина" след 1937 г. водят не до еднозначно "приобщаване", а до точно обратния резултат и раждането на множествена идентичност. Тези тенденции са подпомогнати от постепенното отслабване ролята на религиите. Същевременно все по-голям брой помаци започват показно да демонстрират принадлежност към турския етнос с цел да избегнат нарастващия натиск на държавата.

Този процес става особено забележим в годините на комунистическия режим. Взаимоотношенията комунизъм - национализъм в последна сметка довеждат след средата на 60-те години до установяването на относително устойчива хибридна форма, съчетаваща реториката на съветския интернационализъм със своеобразна "одомашена" национална доктрина. Това води и до цялостното преформулиране на националната и етническата политика на компартията -

"парцелиране на възродителния процес"

при което всяко ново преименуване се обявява за "частен случай", запазвайки за останалите надеждата, че с тях това няма да се случи.

Този процес влияе пряко върху оформянето и стабилизирането на различните помашки идентичности, особено в началото на 70-те години, когато са преименувани всички българи мюсюлмани. Следват няколко вълни на смени на имената на турци в смесени бракове с помаци. Така размножаването на мюсюлманските идентичности в категориите "българи от 1972", "българи от 1975", "българи от 1982" и "българи от 1984-1985 г." парадоксално се възприема като поява на нови символни граници дори от самите помаци. Обществото като цяло разчита тези деления като "почти българи", "по-малко българи", "най-малко българи". Очевидно тази постъпателност на процеса води до разделения вече само в помашката, но и в турската общност, която започва да предусеща предстоящата нова фаза.

Прави впечатление, че превърналото се в хроничен проблем за българската държава

"турчеене" сред помаците, предизвикващо страсти

и след рухването на комунистическия режим, се проявява най-отчетливо именно в селищата с най-тежки травми от т.нар. възродителен процес. Основанията на голяма част от така очерталата се субгрупа са свързани с "презастраховане", че няма да бъдат подлагани на нови опити за "приобщаване".

Тук сравнително по-силна съпротивителна реакция се наблюдава по отношение на официализираната историографска версия за насилственото приемане на исляма и нейното натрапчиво пропагандиране. Известно е, че и в мюсюлманската религия, и в християнството вероотстъпничеството е един от основните грехове. В традиционния код на мислене това поставя групата в изключително непрестижна позиция както по отношение на останалите мюсюлмански общности, така и в очите на християнското мнозинство ("нито българи, нито турци").

Появяват се различни вътрешни за общността контраинтерпретации за нейния произход, история и идентичност. Един от популярните мотиви например е за доброволното приемане на исляма на помаците от арабите още преди идването на османските турци на Балканите. Друга версия е, че помаците са араби, изпратени от самия Пророк като вестители на исляма. Трета интерпретация е, че помаците са турци, които поради забраната да говорят езика си постепенно са го забравили.

Както е видно, натискът на държавата, комбиниран с използването от режима на историята като аргумент в текущата политика, ражда разнопосочни противодействия, сред които е търсенето на реален или въображаем произход, максимално различаващ се от този на българско-християнското мнозинство.

http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=533636

Въобразеният етнос на политическия непотизъм

2008-10-31T04:44:00.000-07:00

„Не питайте какво може да направи вашата страна за вас – питайте вие какво можете да направите за страната си.” Джон Кенеди, американски президент

октомври 2008, от Ангел Митрев, Монд Дипломатик

На 13.09.2008 г. в Шумен се проведе Национална конференция „Малцинствата и дясното политическо пространство в Република България”. Според средствата за масова информация „...проф. Адриан Палов от Партията за демократичен прогрес и благоденствие се обяви за признаване на помаците за етнос...”, а „...общественикът Мехмед Дорсунски обвини ДПС, че е изхвърлило помаците от ръководството си и това наложило те, помаците, да си създадат своя партия...”. Събитието се наблюдава от представители на десет турски медии. [1]

ПРОБЛЕМЪТ за съществуването на „помашка нация”, „помашки етнос”, „помашки език”, има своята предистория. През последните 19 години отделни събития се оказват сегменти на един неслучаен и сложен, но еднопосочен по целеполагането си, спекулативно интернационализиран и формулиран проблем. Едва ли някой е предполагал, че от възстановяването през 1989-1990 г. на турско-арабските имена на част от българското население, изповядващо исляма, ще се стигне до днешното поставяне на проблема за наличие на „помашки етнос” в Република България и императивното искане той да бъде признат институционално.

Негативно натовареното наименование „помаци”, с което се обозначаваше в неформална среда общността на българите, изповядващи исляма, се превърна в етноним, ежедневно използван и от някои научни среди, и от средства за масова информация за обозначаване на част от българския народ!

През 1990 г. проблемът „помашки етнос” е поставен открито в Гърция като част от съществуващите нерешени проблеми на националната сигурност на страната. Акцентът се слага върху трудните, исторически обременени отношения с Турция и целта е да се неутрализира нейното влияние по проблемите на идентичността. Авторитетното гръцко списание „Икономикос тахидромос” [2] изтъква, че Турция иска да потурчи „помашкото малцинство”. Същевременно през юни 1990 г. тогавашният премиер на Гърция Мицотакис заявява: „...Гръцкото правителство ще уважава традициите на мюсюлманското малцинство, включващо турци, помаци и цигани...”. [3]

Няма никакво съмнение, че в този контекст „помаци” в Гърция назовават една част от мюсюлманската религиозна общност, а не някакво национално или етническо малцинство. През 1991 г. в открита информация [4] на Министерството на външните работи на Гърция се казва, че „немислимият език на помаците не може да бъде изучаван, но те са окуражени да го използват, както и да упражняват своите обичаи”. На 25.06.1999 г. в разговор с Георги Пирински посланикът на Гърция в София, г-н Сидерис заявява, че не е било и няма да бъде политика на гръцкото правителство насърчаването на действия, водещи до обособяване на „помашки език”. [5]

Впрочем, в Гърция признават, че т. нар. помашки език има славянски диалектни прилики. [6] Според Франс прес в международната научна общност се смята, че езикът на „помаците” е диалект на българския език. [7] Според доклад на Държавния департамент за спазването на човешките права, т. нар. помаци са българоезични мюсюлмани. [8]

Проблемната ситуация, свързана с т. нар. помашки етнос, се пренесе от Гърция в България и се разви, след като през 1993 г. Камен Митков Буров от с. Жълтуша, община Ардино, регистрира Демократичната партия на труда. „Родопският анклав”, „400 хил. помаци ще се пишат малцинство”, „дискриминирана етническа група”, „хората от планинските и полупланинските райони”, „преброяване с графа помаци” е част от впечатляващия лексикален арсенал на новопроявилия се лидер, който откровено заявява: „...Чувствал съм се дискриминиран и онеправдан, като ми кажат, че съм помак...” [9]

„...Никога не съм смятал да правя етническа или религиозна формация. Спекулациите през последните дни, че възнамерявам да правя помашка партия, вероятно са удобни за някои, за да се опорочи идеята ми още в зародиш. В България няма място за етнически или верски формации...” – категорично заявява в интервю [10] бившият кмет на община Неделино Стоян Беширов. И веднага след това твърди: „...В България живеят над 600 хил. българомохамедани. Те нямат нито един свой представител в държавната и изпълнителната власт...”.

От юни 2008 г. до 13.09.2008 г. проф. Палов, председател на партия Демократичен прогрес и благоденствие, стремително разви идеята си за национална политическа формация и заяви пред в. „Нов живот” [11]: „...Обединяваме освен помашкия етнос и останалите етноси в България. Имаме членове арменци, власи, българи, турци, каракачани, казълбаши и основно помаци. ...Не казвам, че помаците са отделен етнос. Те са част от българската нация... Този въпрос в настоящия момент мен не ме занимава. Това е проблем на историците. Не искам да правя нищо, което е в противоречие с конституцията и българските закони.”

И тъй като не може да избяга от научната си некомпетентност по проблема, проф. Палов демонстрира телеологично мотивираната си предубеденост, съчетана с неистово желание субективно да бъде натоварен с властови ресурс, заявявайки: „...Бойко Борисов настъпва в помашките региони. Няма да делим с никого нашия електорат...Няма да позволим роден в Разград да води листата в Смолян... Помаците изобщо не са представени във властта. Ако заемем подобаващо място в парламента, ще искаме позиции в правителството.”

След толкова противоречиви съждения на 13.09.2008 г. в Шумен проф. Палов изрича финализиращото си откровение без евфемизми и словесна акробатика, към която очевидно има риторична привързаност: „Искаме признаване на съществуването на помашки етнос в България”. [12]
Въздействия за предефиниране на етническа идентичност

ГОРНИТЕ ПРИМЕРИ дават основание за следната основна хипотеза: българи от ислямската религиозна общност в страната, техни потомци и родственици, някои от тях атеисти, други приели християнството като своя религиозна самоидентичност, са обект на целенасочени, неслучайни и като цяло непроменящи се във времето и дълбоката си същност въздействия за предефиниране на етническата си идентичност. Субекти на въздействието са отделни представители на чужди държави от правителствени и неправителствени органи и организации, религиозни ислямски центрове и учени, светски преподаватели и книгоиздатели, които правят много сериозни опити за създаване и разширяване на социално отчуждение сред част от българския народ.

Индоктринирането на идеологемите на отчуждението не е възможно без решаващата роля на отделни политически предприемачи вътре в страната, които очевидно не могат да видят заплахата за единството на нацията и националния суверенитет. Не са случайни действията и словесните изяви на „ помашките лидери” и кандидати за „помашки водачи”, появили се на обществената сцена в различни периоди от най-новата ни посттоталитарна история.

Категорични в желанието си да се разграничат един от друг, с демонстрирана привързаност към основния закон на Републиката, тези нови водачи са еднакви в подходите при конструиране и реализация на „помашка” политическа формация. Непретенциозният лексикален и семантичен анализ на проявите им може да бъде синтезиран в следното: В Република България живеят около 500 хил. помаци, дискриминирани и маргинализирани от Освобождението досега, което неотменимо и нетърпящо отлагане предполага безусловно признаване от българските институции на наличието на помашки етнос, който трябва да получи статута на етническо малцинство. Този акт трябва да бъде придружен от всички органично произтичащи социално-икономически, политически, юридически, културни и др. последици. И тъй като това не се случва, е необходимо да се регистрира политическа организация, която да бъде легитимно лице на помашкия етнос пред света и вътре в страната.

Тази партия има много сериозни претенции по отношение на географията на властта, тъй като според „помашките лидери” „помашкият етнос” е териториално обособен в компактни маси и в региони като Смолянски, Кърджалийски, Благоевградски и др.

Въвеждането в употреба на термина „Родопски анклав” не е случайно, защото анклав (от лат.) означава заключен; земя, обкръжена от всички страни с територия на чужда държава. Всъщност понятието за анклав влиза в речника на социалните науки чрез изследването на Робърт Парк за градовете като означаване на гето, с висока концентрация на малцинствено население, събрано там в резултат на практиките на дискриминация и изключване, водещи както до социална, така и до географска изолация, и е обкръжено от население с различна идентичност, представляващо мнозинство.

Този преднамерен начин на спекулативна понятийна употреба през последните години придоби масов характер, така в публичното пространство произволно навлязоха: „помаци” – като етноним на една част от българското население, „помашка история”, „помашки език”, „помашки песни”, „помашки приказки” и пр. Безкритично подминавани, те се превърнаха в първични маркери на съществуваща небългарска етническа другост.

Този понятиен набор сякаш пряко кореспондира с общоприетите в световната научна практика базисни, основополагащи елементи на етноса:

Споделено име, етноним или как се самоназоваваме и как ни назовават в общността;

Мит за общия произход, изразен в легенди, символи и други прояви на повече или по-малко героична история;

Обща история или историография, която интерпретира колективния опит;

Обща култура, изразена най-вече в общ език, но също и религия, стил на живот, обичаи, норми и институции, както и физически характеристики;

Връзки с определена територия, която не е задължително в настоящия момент да бъде обитавана, но дава оправдание за историческите претенции към нея;

Ясна представа за общност, която може при определени условия да кристализира едва на последните етапи, но която представлява решителна стъпка в конституиране на етническа идентичност.

По така зададените научни критерии за оценка обаче, политическите предприемачи в България трудно биха могли да посочат надеждни доказателства за реалността на „ помашкия етнос”. „Присвояването” на цели райони и превръщането им в свещен хабитат за измисления от тях „помашки етнос” по същество е посегателство върху националния суверенитет и териториалната цялост.

„Общественикът” Мехмед Дорсунски написа „ История на помаците” и търси общия им произход на потомци на Аврамовата наложница Агара. Петър Япов в своята книга „ Помаци” намира балканско родство с мюсюлманите от Босна и Херцеговина. Излязлата през 2005 г. книга „Етническите малцинства в България” на Ибрахим Карахасан-Чънар в гл. VІ, озаглавена „Помаци”, твърди, че „...Етническият произход на помаците у нас продължава да бъде дискутирана тема.” Ако въпросът е дискусионен, тогава що щат в книгата му, която очевидно е предназначена да изследва етническите малцинства, така наречените помаци и кои са етнообразуващите базисни елементи, които формират тази етническа общност? Що щат там „ахряни”, „юруци”, „казълбаши”? Последните са религиозна шиитска ислямска секта.

Според внушенията, пък и от написаното, отговорът би трябвало да бъде, че в основата е ислямската религия. Ислямското възраждане в световен мащаб не подмина страната ни. Бяха изградени, ремонтирани и възстановени стотици джамии и месчити ( молитвени домове) както със средства на чужди ислямски фондации, така и с доброволни дарения. Мюсюлмански емисари и учители подпомагаха населението за преодоляване на последиците от атеистичния период. Средните общообразователни мюсюлмански училища отвориха врати за ученици и в някои от класовете болшинството от децата са от български произход. В ритуалните молитвени домове се изучава Коран-и-Керим и се наизустява низпосланото в аяти слово на Аллах. Очевидно религиозният „Ренесанс” превърна исляма в институция, „циментираща” идентичността и придобила значимостта на устойчив маркер, само че прилаган произволно и по отношение на етноса, като му се приписва окончателно определящ и етноформиращ характер.

Ислямското възраждане в България наложи езика на външните знаци и те като белези на различността очертават религиозната, културната и битовата другост. В това отношение по-характерни са носенето на бради по арабски образец, промяна в облеклото на жените, покриване на всички части на тялото, носене на забрадки, демонстрирано искане на снимките на официалните лични документи и при посещение на занятия в училище и ВУ З мюсюлманските деца да са облечени според изискванията на ислямската догматика.

Разширяващото се влияние на исляма като религия се отрази върху процеса на възстановяване на турско-арабски имена, ритуално-обредната система и междуличностните отношения. В описваната културно-религиозна и битова среда понятието българомохамеданин постепенно се измести от понятията мохамеданин, мюсюлманин и помак, като логиката на понятийното развитие беше насочена към формиране на категорична диференциация – мюсюлманинът или т. нар. помак не е и не може да бъде българин. Тази логика експлоатира новосформирания политически кръг около Палов при учредяване на Партията на демократичния прогрес и благоденствието. Основният замисъл е търсене на членска маса сред българите от ислямското вероизповедание и техните потомци и използването им за устойчива социална база. В сянката на новопоявяващите се лидери стоят ислямски духовници, които чрез юридически неуловими прийоми създават дискретен дискомфорт на инакомислещите – откази от погребения на починалите с български имена, спазване на ислямското изискване за брачна забрана, ограничаване на подрастващите и особено на девойките за участие в светски събития, редуциране на възможностите за социални контакти и др. И тъй като освен религията не могат да посочат други базисни елементи, за да се обоснове наличието на „ помашкия етнос”, религиозната идентичност се превръща и в псевдоетническа идентичност, от която според волунтаристичното схващане трябва да се роди и една нова етнополитическа общност.

Ако принадлежността към ислямското вероизповедание е достатъчно основание за идентифициране на индивида като принадлежащ към „помашкия етнос”, защо трябва да назоваваме „помаци” децата и внуците на българите мюсюлмани, които са приели светото кръщение или не са мюсюлмани и следователно не приемат основния принцип таухид не изричат свещеното свидетелство шахада, или просто са атеисти, тоест, невярващи и непринадлежащи към никоя от религиозните деноминации.
Балкански политически ориентализъм

НЕ МОЖЕ да се твърди, че етническата идентичност е нещо статично и непроменливо във времето. Използването на исляма обаче за формиране на нова етническа идентичност или за предефиниране на идентичност в условията на преход е спекулативно преднамерено и проява на балкански политически ориентализъм. Ако на ислямската религия се придава ролята на социално-мобилизиращ фактор, то трябва да се знае, че тя има и различителна социална функция. Абсолютизираното й ролево значение при формиране на етническа идентичност, иманентно съдържа отрицанието на другите и различните поради непреодолимия монотеизъм на ислямската парадигма, а опитите на новопроявяващите се „помашки” лидери да виктимизират „помашкия етнос”, са предпоставка за трибалистично капсулиране, групова интровертност и сегрегация.

Митологизираните описания на преживени в близкото и далечно минало групови и индивидуални несправедливости целят да се постигне максимална социално-групова мобилизация и обединяване на „етноса”. На общността се приписват омаловажаващи характеристики с цел някои от индивидите в нея да се самовъзприемат като обекти на системно дискриминационно икономическо и културно въздействие, описвано като резултат от рестриктивна практика както от страна на българската държава, така и от страна на по-многобройните етнически общности. Неблагоприятната икономическа посттоталитарна конюнктура се оценява като ситуация на перманентна относителна депривация на „помашкото” население.

За преодоляване на социалния дисбаланс се създава „помашката” партия, която чрез организирани форми на политическо въздействие ще неутрализира и промени ситуацията на ощетеност. Тя ще превърне „помаците” от маргинализирани „излишни” хора в равноправни субекти на една нова етнополитическа общност - хомогенна, идентично обособена общност, чиято осъзната и свободно избрана етническа принадлежност предполага настъпването на политически последствия, изразяващи се в диференцирано третиране на членовете на общността.

Това диференцирано отношение и съответстващите й политически последствия „помашките” лидери очакват да се материализира с придобиването на така желаните от тях властови ресурси и позиции. И не защото сега българите от мюсюлманската религиозна общност са лишени от възможности за властови реализации и заемане на държавни служби! Става дума за ново качество на споделяне на властта чрез полагаеми квоти за новопроявилото се и институционално признато етническо малцинство, което съвпада и със световните цивилизационни стандарти за недопускане на дискриминация и предизвикване на конфликтно положение на етно-религиозна основа.

Този квотен принцип означава компенсиране с допълнителни права на една общност по етно-религиозен признак, който изключва принципите на либералнодемократичния модел на държавност. Проявеният откровен политически ориентализъм е резултат от несъстоялия се мултиетнически модел на политическите структури на Балканите. Тези политически структури, конструирани по етнически или религиозен принцип, по дефиниция превръщат незадоволените интереси и очаквания на електората си в приоритети, ощетявайки другите общности. Придобитите по този начин ресурси се превръщат в привилегии с характеристиките на изключителност и често предизвикват сред общността на различните и другите усещане за етническа или религиозна малоценност и незначителност. Най-характерна подобна ситуация съществува в районите с обратна, обърната етно-религиозна и демографска проекция. Претендиращите и самовъзприемащи се като ощетени, но новоидентифицирали се етнически и етно-религиозни общности постепенно се превръщат в привилегировани и доминиращи заради етническата си и религиозна принадлежност и паралелно с това се сдобиват с етническата вражда и омраза на новоощетените различни.

Когато етнията и вероизповеданието се превърнат в основен критерий за оценка на субективните качества, обективните възможности или потенциала за реализация на индивида, тогава отпадат всички възможности за проява на конституционно уреденото равноправие. Когато етнически и религиозни политически критерии определят демократичните норми за придобиване на властови ресурс, тогава няма конкуренция на интелект, личности и програми, а противоборство за заемане на максимални властови позиции от противостоящите „ние” и „ те” етно-религиозни другости. А това вече е конфликт на етно-религиозни интереси, недопустим в контекста на европейските и общочовешките ценности. Етническата и религиозната самоидентичност са резултат от свободата на личността да се самоопредели по своя воля и вътрешно убеждение. Или поне така трябва да бъде!

В съвременна и демократична България маргинализирани социални групи – жертви на изключване, дискриминация и потисничество заради етническата си, религиозна, класова или расова принадлежност няма и не може да има. Опитите да се стратифицира българският народ по етнически или религиозен принцип, да се създават политически структури чрез откровени спекулации в наукообразен вид, да се насърчава сегментирането на българското общество за сметка на отслабване и обезличаване на националната идентичност, носят белега на нетолерантността и деструкцията.

„Помашкият етнос” съществува, но единствено и само във въображението на несъстояли се, поради липсата на харизма, лидери и политически предприемачи. Те трескаво търсят легитимност и социална база за прагматично ориентирана самореализация на политическия си непотизъм. Жалките им опити за социално инженерство не могат да прикрият желанието да се сдобият с власт, с която да възнаградят себе си и непосредственото си обкръжение за положените усилия в разединяването на нацията.

БЪЛГАРСКА РЕДАКЦИЯ
Бележки под линия

[1] Бюлетин „ Бъди BG”, ПП „ Новото време”, 19.09.2008 ,в. „Шуменска заря”, бр. 219, 2008-10-01

[2] В. „Демокрация”, бр. 2143, 1996. БТА цитира гръцкото списание „Икономикос тахидромос”

[3] В. „Континент”, бр. 156, 1996

[4] Пак там

[5] В. „168 часа”, бр. 27, 01.07.1996; в. „Нов живот”, бр. 127, 1996

[6] В. „24 часа”, бр. 165, 1996

[7] В. „24 часа”, бр. 176, 1996; в. „Демокрация”, бр. 151, 1996

[8] В. „168 часа”, бр. 27, 01.07.1996

[9] В. „Марица днес”, 10-11.04.1999

[10] В. „24 часа”, 01.05.2004

[11] В. „Нов живот”, 25.06.2008; в. „Yeni Hayat”, 06.2008

[12] ПП „Новото време”, бюлетин „Бъди BG”, 19.09.2008
Източник: http://bg.mondediplo.com/spip.php?article326

Страхът, турците, помаците и държавата мащеха

2008-10-31T04:40:00.000-07:00

Жанина Драгостинова

В петъка, когато в полите на Витоша ударил зловещият гръм (б. р. – самоубийството на Ахмед Емин), тъкмо се бях върнала от Измир и се канех да пиша репортаж за българските турци, изселили се там. Ехото от гърма заглъхваше бавно и мъчително и промени намеренията ми. Казах си, че едва ли репортажът ще прозвучи актуално точно в „тази ситуация”, че трябва да изчакам, за да видя какво ще се случи. Случващото се и ситуацията обаче сочеха точно към противоположното – за българските турци и изобщо за българските мюсюлмани трябва да се разказва.

Разказът, слушането са път към познанието. Само когато знаем повече един за друг, ще открием, че нещата, които ни свързват, са много повече от тези, които ни разделят. И тогава няма да делим християнска от мюсюлманска България и някак много по-лесно ще ни е да приемем, че право на живот в тази страна имат и българи, и турци, и помаци. Земята и небето са еднакви към всички. Друг е въпросът с държавата.

От Освобождението до наши дни българската държава никога не е знаела, и явно все още не знае, как да се отнася към мюсюлманите си. Те са доведените деца на християнската майка, нелюбими, натрапени някак, нежелани, но от кумова срама не иде директно да се отърве от тях. Затова държавата ту е подавала храна на мюсюлманите, ту е взимала пръчката и ги е била през ръцете, оправдавайки се, че така ги възпитава в добро поведение. Плодовете от това шизофренично държане берем днес.

Не познавам хората от централата на ДПС. Дори никога не съм ги виждала на живо. Но вече смея да твърдя, че добре познавам т.нар. „обикновени” български турци и помаци. Повече от година обикалям из районите с турско и помашко население, бях сред изселниците в Бурса, Истанбул и Измир, разговарях с български турци и помаци, които са отишли да търсят препитанието си на Запад, в случая – Виена. Храних се на трапезите им, спах в къщите им. Разбира се, всяко правило има своето изключение, но няма да звучи преувеличено, ако кажа, че това са кротки, гостоприемни и трудолюбиви хора. И много наплашени. И от българи, и от свои. Признавам, не е лесно да ги разприказваш. Посрещат ме любезно, но винаги „с едно наум”. Някак не могат веднага да приемат, че искам да чуя историите им от чисто журналистически интерес. Че не съм агент на ДС, на „Атака”, в краен случай на Доган. Нужно им е време да ме опознаят и чак тогава да ми се доверят. Част от разказите им могат да се прочетат и в архива на e-vestnik (виж линковете по-долу). Не мога да ги виня за страха им. Той е насаждан от десетилетия от българската държава, която всеки път е правила така, че турците и помаците в България да се чувстват втора категория хора.

Сред помаците има възрастни хора, на които 3 пъти са им сменяни имената. Затова не се учудих, когато един дядо край село Припек ми каза, че няма име. Баща му го кръстил Селим, държавата – Стоян. „Върнах си бащиното име, но откъде да съм сигурен, че пак няма да ми го вземат?”, попита човекът. Опитах се да го успокоя, че днес това е невъзможно. Не ми повярва.

„По царско, разказваше един друг възрастен човек от Златоград, на помаците не ни даваха никаква държавна служба. Дори пъдари не ни правеха. Комунистите излязоха хитри, дадоха ни държавни постове и всичките помаци отидоха на работа в МВР-то.”
Да, дойде ред на това малко изключение – държавата се е отнесла равнопоставено към християни и мюсюлмани, когато е трябвало да ги вербува за агенти на ДС. Само за няколко сребърника и едните, и другите са били готови да предават роднини и приятели, обвивайки страха, сребролюбието, чревоугодничеството или кариеризма си във високопарни фрази като „служба в името на родината”. Нали ви казах – повече си приличаме, отколкото се различаваме.

Затова днес в Родопите ще чуете разкази, че едно време границите се пазели не от граничарите, а от помаците от пограничните села, на които държавата плащала „по една заплата отгоре”, да залавят „диверсанти и бегълци”. Когато през 70-те години преименуват помаците, турците участват в доброволните отряди, които е трябвало да извършат това дело. Когато през 1984 г. започва т.нар. „възродителен процес”, помаците са тия, които получават от държавата пушки и тръгват из турските села. А идеолозите-българи като примерни християни не си цапат ръцете, гледат отвисоко и ръководят. Сигурни са, че чистите им ръце могат да пипат надалеко. При преименуването на турците в кърджалийския край „къртиците”, които издават на вътрешни войски къде са се скрили хората от селата, са турци. По-късно – голяма част от тези, които глобяват по улиците, че се говори на турски, са турци. В днешно време част от същите хора са кметове на същите села. Как това население да не е наплашено? Как да не е готово на всякакво подчинение? „Преклонена главица сабя не я сече” не е поговорка за българите под османско робство. Това е поговорка за гражданина на България, в това число турци и помаци.

Знам, че вече отвътре ви напира да споменете случая с терористичния акт на гара Буново. И да обвините турците. Журналистическите разследвания, които съм чела по въпроса, доказват, че терористите са вербувани от ДС.
„Станахме курбан както на българската държава, така и на турската.” Това изречение чувах многократно, произнесено от различни български турци, изселили се в Турция. Повечето от тях са изгонени насила от България. Ей така – дали им паспортите – за Швеция, за Австрия, за Турция. „Не вярвай на турчин, който ти каже, че не е искал да замине за Турция, ми каза треньорът по тенис на маса с прякор Ходжата от Момчилград. Истината е обаче, че и Турция ни излъга.” Днес нашите изселници в Турция живеят ни тук, ни там. „Парите си печелим в Турция, но сънищата си сънуваме в България”, ми обясни един от тях.

Колкото до българските турци в Западна Европа, в момента те предпочитат да са с паспорти с български имена. Не защото се чувстват не-турци, а защото в ЕС така им е по-изгодно. Още един цитат от туркиня от Хасково, която работи във Виена и доброволно е сменила името си с немско. По икономически причини. „Направиха ни артисти и продължаваме да играем!”, каза ми тя. За разлика от повечето българите обаче, които отиват на Запад с идеята да останат там завинаги, българските турци отиват на гурбет. Да поработят няколко месеца, да изкарат някое и друго евро, да го занесат на жената у дома. Повечето работят на черно като строителни работници. Биха останали и работили в държавата си, ако тя им осигуряваше работа и добро заплащане.

Жени алианки на курбан. Снимки: авторката

През 90-те години на ХХ век в изцяло мюсюлманското село Старцево до Златоград е построена християнска църква. Попът постоял, погледал и поради липса на миряни сложил катинара и си отишъл. Днес църквата стои заключена насред селото като паметник на глупостта. Подигравка и за християните, и за мюсюлманите. Близо до Златоград има почивен дом на МВР. Казват, че бил построен с камъните от разрушените през 80-те години джамии.

В село Припек пък голяма част от младежите се самоопределят като помаци, но сами в последните години (без участието на Боян Саръев) се покръстили в християнски храм. Припек е единственото помашко село в иначе изцяло турската община Джебел. Безумен акт на разграничаването.
Като виц се разказва, че по време на последното преброяване част от помаците, за да не бъдат ни българи, ни турци, се писали китайци. Истина е, че помаците напоследък не кръщават децата си ни с турски, ни с арабски имена, а с … английски.

Цялата тази каша е забъркана от българската държава. И вместо да се постарае някак да я пооправи, днес отново се вадят националистичните лозунги. Имало опасност от етнически сблъсъци! Да, има я в главата на този, който няма какво да предложи като икономическа програма.
През лятото пътувах към Кърджали. Шофьорът на автобуса ме пита къде отивам. Казах, че събирам лични истории на български турци. „И не те ли е страх?”, попита той. Защо да ме е страх? „Ами защото тези, които ни тъпчеха политически, сега ни тъпчат икономически”, каза той. И ми разказа, че не бил много пострадал от „възродителния процес”. Само малко. По това време бил войник. Трябвало да стои на пост и за да не заспи, си купил нов будилник. Много красив, с големи цифри и силно цъкал. Старшината му го прибрал. Много цъка, казал. Дали не е бомба? “Само защото бях турчин, той си помисли, че правя бомби?! Още ми е мъчно за този часовник, така му се радвах!”, завърши разказът си шофьорът.

Тъй като гледам, днес водещите български държавници отново привиждат бомби в будилниците. Защо ли? Отговорът е съвсем ясен и ще използвам личен опит, за да го обясня. Преди няколко месеца ни откраднаха колата, като крадецът едва не прегази мъжа ми. Миналата седмица пак крадец влезе в дома ни през нощта, докато спим. Открадна компютър с доста ценни неща, записани в него. Няма защо да ви описвам какво представлява ужасът да се усещаш несигурен в собствения си дом. Чувството е познато на поне 80% от българските граждани.

Днес видях, че почнали да асфалтират улицата до нас. Хубаво, но улицата се намира в община Витоша, където няма канализация. Водата от дъжд и сняг, идваща от планината, се стича надолу. Само след два месеца асфалтът няма да го има. “Не трябва ли първо да се направи канал?”, попитах работниците. “Трябва”, отговориха те. “А защо не го правите?” “Защото така ни наредиха.” Тъй е в България – първо се асфалтира, после се копае за канал. Ако изобщо се копае, обясниха ми строителите принципите на съществуване на държавата. Проблемът на България не е, че тук заедно живеят мюсюлмани и християни. Проблемът е, че държавата ги поставя в условия на страх и за да прикрие, че тя е разбойникът, се опитва да им внуши страх едни от други.

Един виц в заключение.
Буш свиква пресконференция и казва: „Извършен е терористичен акт, заловени са 11 араби и 1 бял.” „Защо и един бял?”, питат журналистите.
„Виждате ли, че на никого не му пука за арабите”, отвръща Буш.

Заместете свободно Буш, с когото искате от нашите патриоти и араби с турци. Картинката е ясна. Американците пак се уредиха с добрата новина – Буш скоро ще си иде. Лошата остава за нас – ние още дълго ще си влачим нашите. Ако търсим гарант за етническия мир, трябва да се обърнем към себе си. Да накараме българските турци да разкажат за себе си, а ние, българите, да се вслушаме в техните истории. Защото те са част от нашата. Така постепенно може би някой ден страхът ще спре да изяжда душите ни.

Източник: http://e-vestnik.bg/4925

Помаците са социално малцинство

2008-10-31T04:31:00.000-07:00

Политиците да не се занимават с малцинствата. Искаме веднъж завинаги да изчистим проблемите в самите малцинства. Нашата цел е всеки сам да се е самоопределя. За това беше целта на конференцията.

Това каза в сутрешния блок на Би Ти Ви Сезгин Мюмюн - лидер на федерация „Справедливост-България".

Той заедно със зам.-председателят на федерацията Кадри Уланов, който е от помашкото село Рибново, бяха гости по темата „Ще ма ли помашки етнос в България". Преди дни стана ясно, че идеята за признаване на помашки етнос в България е била лансирана по време на събор на помаците в гр. Гоце Делчев.
Сезгин Мюмюн е бил учредител на ДПС, след това и на ГЕРБ. Изключен е от ГЕРБ, защото е представил фалшив документ, че „Атака" е финансирана от ДПС.

Сезгин Мюмюн определи помаците по-скоро като социално малцинство.

Някой злоупотреби - никой не е говорил за телевизия, никой не е говорил за радиа, категоричен беше Мюмюн.

„Не искаме телевизия. Каква разлика има? - помаците говорят по-добре български", каза още той.

Сезгин Мюмюн категорично отхвърли идеята, че може да има партии, пазители на етнически мир.

„Нито ДПС може да бъде гарант за етнически мир, нито ГЕРБ, нито друг. Те са били партии, които са били в структурите на ДС", категоричен беше той.
"Нашата организация може да им бъде коректив", отбеляза той.

Аз знам, че ще има негативизъм, но казах: „Дайте да започнем една дискусия", поясни лидерът на федерация „Справедливост".
По думите му помаците са хубави хора, работят, а политиците се сещат за тях само, когато си правят кампании.

Според Сезгин Мюмюн никога не може да има етнически конфликт.
„Може да се създаде изкуствено - както сега се опитаха, но ние няма да позволим", подчерта той.

На нашата конференция не е излязла думата, че ще правим помашка партия, уточни зам.-председателят на федерация „Справедливост".

Помаците ги има, но при едно преброяване в графата „помаци" няма. Аз се гордея, че съм българин и съм сигурен, че съм много по-патриот от много хора, които се имат за такива, каза още Кадри Уланов.

По думите му душевността на тези хора е много объркана.
„Не може да се появяват от една етническа партия и да им казват, че са турци - те не знаят една дума на турски", коментира Уланов.

Балканистът Антонина Желязкова, която се включи в предаването по телефона обясни, че според обществените науки, изследвания и историографията е ясно, че помаците не са етнос, а културно-религиозна общност, едно културно малцинство.
По думите й е трудно и глупаво да се смята за възможно да се създаде помашка партия, защото групата на помаците е хетерогенна.

В зависимост в коя част на България живеят те се определят по различен начин. В зависимост от самочувствието и самоидентификацията си, те имат и различни политически предпочитания.
Желязкова даде пример с предишните избори, когато е имало изцяло помашко село, в което 30 % от жителите са гласували за партия„Атака".

Учредителите на „Сраведливост", коментираха и партия ГЕРБ, на която са били членове.
Според Мюмюн хората от ГЕРБ правят политика на чужд гръб.
„Аз съм присъствал на две мероприятия на ГЕРБ и видях за какво става дума", отбеляза той.

„Аз съм член на ГЕРБ, но членски внос не съм внасял, откакто разбрах, че в тази партия е пълно с хора, участвали във възродителния процес", отбеляза зам.-председателят на „Справедливост".

Сезгин Мюмюн коментира и смъртта на Ахмед Емин.
„Емин го убиха, пълна глупост е, че се е самоубил. Тук става въпрос за далавери. За да прикрият далаверите започнаха да пишат писма. Не го е писал сам", категоричен беше Мюмюн.

Източник: http://news.ibox.bg/news/id_467295069

Българският преход и помаците

2008-10-31T04:24:00.000-07:00

Помаците - българите, които изповядват ислям - са поискали да бъдат признати за отделен етнос.

На национална конференция, състояла се в неделя в гр. Гоце Делчев, било заявено желание етносът да има засилено присъствие в парламента, но няма да се сформира партия.

Организатор била федерация "Справедливост - България", темата - "Българският преход и помаците".

Според БГНЕС председателят Сезгин Мюмюн и зам.-председателят Кадри Уланов били възроптали срещу действията на Движението за права и свободи в смесените райони.

Мюмюн е същият, който преди година направи скандал с твърдението, че Ахмед Емин, самоубилият се началник на кабинета на Доган, е подписал документи за финансиране с 1,600 млн. лв. на партия "Атака"

"В момента теча нов по-страшен от предишния възродителен процес, при който ДПС турцизира помаците. Те не знаят една дума на турски език, но депесарите ги карат да се пишат турци и да се турчеят. И това им трябва, само за да използват помаците на избори", заявили двамата активисти пред в. "Труд".

Според Мюмюн в България, Северна Гърция и Северна Турция живеели около 1 милион помаци. Асимилацията на живеещите в България от партията на Ахмед Доган може да се избегне, само ако държавата има правилна политика спрямо тях, убеден бил той.

На предстоящите през 2009 г. парламентарни избори федерация "Справедливост" щяла да подкрепи онези кандидати, които са с дясна ориентация. Естествен съюзник, според Сезгин Мюмюн му е "Новото време", а най-сериозен враг - ДПС.

Председателят на "Справедливост" твърди, че според документи от Комисията по досиетата близо 100 хил. български граждани от турски произход са били агенти на Държавна сигурност.

Във всяко село е имало по 50-60 агенти, чиито имена федерацията щяла да публикува.

"Самите ходжи са били вербувани от ДС и да били техни заложници. Точно чрез Държавна сигурност ДПС сега се опитва да контролира малцинствата", заявява Мюмюн пред "Труд".

И сега Сезгин Мюмюн потвърждава пред в. "Струма", че документът за финансиране на "Атака" от ДПС е бил подписан от Емин.

"Нелепо бе разпространеното твърдение след инцидента, че именно този документ е станал причина за убийството на Ахмед Емин. С това бе направен опит да се прикрият икономически интереси в ДПС, които очаквам в най-скоро време отново да ескалират, но дано няма повече трагедии", обяснява Мюмюн.

Според него ДАНС в момента проверява Министерството на земеделието, ще има разкрития за горската мафия, която се контролира изключително от ДПС. Проверки в момента има в Благоевградска област, и по-конкретно в района на Гоце Делчев.

До края на този месец щяло да има разместване на политическите пластове в ДПС и заради разработката на ДАНС, наречена "Транспорт", заявява Сезгин Мюмюн.

"Нашата толерантност е минала всякакви граници.

В България трябва да се зачитат и нормите. През последните 15 г. са направени около 1500 джамии", заяви днес пред Нова телевизия кметът на София и неформален лидер на ГЕРБ Бойко Борисов.

Той пита откъде ДПС има тези средства и дава пример със съседна Гърция, където за 15 г. не бил построен нито един мюсюлмански храм.

Неформалният лидер на ГЕРБ и кмет на София е учуден от поведението на анализаторите, които се правят, че не чуват и не коментират думите на Георги Първанов и Сергей Станишев, когато определят ДПС като гарант на етническия мир.

"Аз знам какво е етнически конфликт. Всичко тръгва от едни леки сблъсъци", заяви Бойко Борисов. Според него в ДПС има хора, които искат да върнат България в 1985 г.

"Тогава имаше насилие от двете страни. Ние тогава всъщност сме се разминали с едно Косово. Аз считам, че дори и най-мирното население, поставено в екстремна ситуация да бъде застрашено, може да реагира и да създаде огромен проблем. На съборите на ДПС се говори само на турски, инвестициите са само турски", каза столичният кмет.

Борисов е убеден, че в България действат структури на ислямския фундаментализъм и е много лесно страната да бъде дестабилизирана.

Правилната формула според ГЕРБ е българските мюсюлмани да бъдат вкарани във властта, но като български граждани.

Кметът се разграничи от председателя на "Справедливост" Сезгин Мюмюн, като го обвини в лъжи за скандала с финансирането на партия "Атака" от ДПС.

Източник: Нетинфо

Проф. д.и.н. Петър Петров: Българите мохамедани (помаци) нямат своя самостоятелна история (ІІІ част)

2008-09-06T17:48:00.000-07:00

Проф. д.и.н. Петър Петров: Българите мохамедани (помаци) нямат своя самостоятелна история (ІІІ част)

(По повод книгата на Хюсеин Мехмед. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. С., 2007, 167 с.)

3. Справочният апарат е под всякаква критика

Списъкът на използваната литература е обозначен със странното заглавие „изворна литература”. Сгрешени са имена на автори: Сиаби или Сибаи, У. Бюксеншюц или Бюксентути, Ив. Божилов – Божинов, Л. Милетич – Милятич. Книга на Г. Острогорски „История на Византийската държава”не е издавана в Мюнхен през 1963 г. В „Публикувани документи” пък е посочен Коранът.

„Архивни източници” е с подзаглавие „Централен държавен архив (ЦДА)”. Тук към трите архивни фондове от този архив са включени още един архивен фонд от Научния архив на БАН, два от Държавните архиви в Ловеч и три от Смолян. Към нито един от фондовете не са посочени използваните архивни единици. Две от описанията пък са объркани:
97. НА – БАН, сб. ХVІІІ, ф. 13 Териториална дирекция „Държавен архив” – гр. Ловеч
98. ДА – Ловеч, ф. 49к Териториална дирекция „Държавен архив” – гр. Смолян.
Тук дори името на Смолян два пъти е изписано и като „Смолен”.

Научният апарат (бележките) гъмжи от грешки:

не са посочени използваните страници от съответните архивни единици (с малки изключения), на много места препратките към използваната литература не отговарят на посочените страници, понякога и на посочените съчинения. Така напр. на с. 62, бел. 211 има препратка към книгата на К. Попов, която е за Разложко, (а не са Серския, Драмския и Солунския санджак), докато данните са от В. Кънчов, т. 2, с. 446 – 464. На с. 36, бел. 120 се цитира В. Кънчов, т. І, с. 129 – 132, 147 и 171 за торбешите, но там няма такова название; на с. 58, бел. 202 пак В. Кънчов, с. 264 – 268, но цитираните сведенията са на с. 113 – 169. Такива несъответствия и неточности има и с други текстове на В. Кънчов.
На с. 106, бел. 365 се дава препратка към М. Груев, с. 257, но там има само библиография на чужди езици. Не отговарят на посочените страници и препратки към книгата на Е. Иванова: с. 109, бел. 378, с. 133, бел. 478, с. 138, бел. 478.

Авторът борави много неточно с географските понятия. Той пише, че „от Разлог до прохода Предела помаците живеели в долината на река Струма” (с. 62) и се позовава на В. Кънчов. Но последният (т. ІІ, с. 335) много ясно пише: „От Разлог през прохода Предел помаклъкът минал в долината на Струма.” Подобни грешки има доста: Доспатската река (Рата) е на изток, а не на запад от Чеч (с. 59); Скеченско е Ксантийско, а не Серско (с. 60); планината Бабуна не е близо до Бабек (с. 61); Реканска каза (Река) не е Ресенска каза – Ресен е център на нахия в Битолска каза (с. 66), и т. н.

Странно звучат за българския правопис звучаи някои думи: малоазиатски, генуазийци, венециянци, печенезки, селджутски, кахве, кахведжия, джазие (вм. джизие), и т. н.

Най-голямата бъркотия е в названията на селищата: едни са изписани погрешно, други са със старите имена и не са дадени новите, трети са изписвани по два различни начина, в четвърти упорито се поднасят турските им названия. Авторът просто ги е вземал наготово от съответните съчинения и не си е направил труда да ги уеднакви и осъвремени. А това е проява на недобросъвестност и неуважение към читателя, защото дори една буква да е сгрешена тя променя цялото название.

Примери от района Ловеч – Бяла Слатина: Реселец, а не Веселец; Лепица, а не Леница; Попица, а не Поница; Сукаче, а не Сухарче; Сопот, а не Сопод; Асен (Хъсен), а не Ъсен; Лесидрен, а не Леседрен; Бабинци е махала към Тетевен и става село едва от 1978 г., и т.н.

От района на Рупчос: Хвойна, а не Фойна; Беден, а не Бедан; Брезе, а не Брезен; Лясково, а не Лъково; Настан, а не Настън; Късак, а не Касък; Чукурово, а не Чуреково; Кестен, а не Кестенджик. Харделево е Лилеково, а не Богутево. Не са разкрити новите имена на редица селища: Савтъще (а не Софтъще) е Студенец, Дермендере е Първенец, Ер Кюприя е Мостово, Чукуркьой (а не Чокуркьой) е Забърдо, Катран чукар (а не Катранчукур) е Катранци, Аланджиево е Змеица, Балабан е Ягодина, Рахово е Оряхово, и т. н.

Подобни разночетения и грешки има и за Средните Родопи. Срещат се Пашмакли и Пашмаклъ за Смолян, Ахъ челеби и Ахър челеби, Исмилян за с. Смилян, Могиловци за с. Момчиловци, Рожен а не Рожден, Турян а не Туран, непосочване сегашните названия на селищата и т. н. Същото се отнася до Разложко и Неврокопско, Беломорието и Вардарска Македония. В цялото „съчинение” такива са над 2/3 от названията на селищата.

Х. Мехмед променя и имена на хора: Алексий Комнин е станал Алексей, Антон Страшимиров – Атанас, и др. На писмо от 17 април 1937 г. главният мюфтия собственоръчно се е подписал Мустафов, но презимето му е изписано „Мустафа” (с. 118); три пъти Юсеин Бейски е наречен „Хюсеин” (с. 109, 110 и 124), и т. н. Самият Хюсеин Мехмед е преименувал и себе си, макар че по официалните документи е „Юсеин”.

Заключението се налага от само себе си. Книга с такива непълноти, в която оттук-оттам е взето и преписано по нещо, с непознаване на основни научни изследвания и документални сборници, с преднамерено изкривяване на едни събития и замълчаване на други, с абсолютен хаос в справочния апарат, не може да се нарече иначе освен „книжно недоносче”.
„Съчинението” на Х. Мехмед е снабдено с предговор от

Петър Япов, който се е представил като „академик, д-р и историк” (???), без да е нито едно от трите.

И предлага книгата да бъде защитена като докторат (желателно навън, в незаинтересована страна). И той би гласувал за това „с две ръце,... поради липса на четири!”

Ето на това се казва: То бива, бива нахалство, ама чак пък дотам...

/Край на статията/

Проф. д.и.н. Петър Петров: Българите мохамедани (помаци) нямат своя самостоятелна история (ІІ част)

2008-09-06T17:15:00.000-07:00

Проф. д.и.н. Петър Петров: Българите мохамедани (помаци) нямат своя самостоятелна история (ІІ част)

(По повод книгата на Хюсеин Мехмед. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. С., 2007, 167 с.)

Продължение от част І.

2. Плагиатство и изопачаване на текстове

„Съчинението” на Х. Мехмед не е никакъв научен труд, а най-грозно плагиатство и изопачаване на използваните текстове. Тъй като това се среща масово, тук ще бъдат дадени извадки само от няколко съчинения.

Прочетете целия текст на част ІІ (.pdf)

Българите мохамедани (помаци) нямат своя самостоятелна история

2008-08-07T04:25:00.000-07:00

Проф. д.и.н. Петър Петров: Българите мохамедани (помаци) нямат своя самостоятелна история (І част)

(Хюсеин Мехмед. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. С., 2007, 167 с.)

На снимката автора на материала, проф. д.и.н. Петър Петров

/Настоящата статия в три части се публикува в блога с изричното разрешение на автора/

Интересът към българите мохамедани (помаци) през последните четири десетилетия и особено от десетина години насам нарасна неимоверно много. Този интерес е обясним – в съдбата на тази част от нашия народ като във фокус е събрана цялата трагедия на българите по време на петвековната ни подробска история, а последиците от това не са преодолени и до ден днешен. За съжаление обаче повечето от написаните съчинения си поставят за цел да отрекат българския произход на тази общност, целят да яо откъснат и дори да я противопоставят на останалите българи: с други думи – служат на ярко изразена антибългарска политика. Нароиха се „теории”, че това са потомци на турци, юруци, кумани, араби и т. н.

Към този род литература трябва да бъде причислено и „съчинението” на Х. Мехмед. Става дума за книжка от 167 с., от които 135 с. „авторов” текст, „научен” апарат от 521 бележки, 100 заглавия на „използвани” литература и извори. Всичко това придава „наукообразен” вид на „съчинението”. Липсва каре с посочване на редактор, коректор, издателство, данни за автора, както и ISBN за регистрация в Народната библиотека „Кирил и Методий” в София.

Поставям думата „съчинение” в кавички, тъй като то не само не съдържа никакъв принос по разглежданата тематика, но и показва крайно неумение и невежество при боравене с историческата тематика: непознаване на основните извори и литература, безподобно плагиатство и явен стремеж за изопачаване на родната история.

Порочен е и самият замисъл на книгата – да се напише история на помаците. Българите мохамедани никога не са представлявали едно цяло, за да имат своя самостоятелна история. Никога, в нито един период от нашата история, не е имало каквито и да било връзки между помаците в Мизия, Родопите и Македония. Тяхното битие във всяка една от тези области е неделимо от историята на останалото българско население, а оттук и от националната ни история. Затова, ако се спирам върху това „съчинение”, то е за да предпазя читателите от едно „научно недоносче”, което вече се пропагандира и по интернет.

Основният дефект на това „съчинение” е, че авторът не познава основните извори и литературата по въпроса, да не говорим че не е издирил и използвал нови сведения, каквито изобилстват в научните издания и архивните фондове. Той просто е използвал попаднали му заглавия, преписвал или преразказал отделни пасажи, сглобил ги е доста нескопосно, тук-там се опитал да ги попромени и е допуснал ужасни грешки. Още по-лошото е, че други автори и научни издания съзнателно са изоставени, макар че се срещат в използваната литература. Как да се обясни фактът, че от осем тома на „История на България”, издание на БАН, се цитират само втори и трети, които нямат нищо общо с разглежданата проблематика? Други съчинения пък са останали непознати, тъй като не са използвани от авторите, от които е преписвано. Като конкретен пример на неосведоменост може да се посочи книгата „Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г. С., 1995, 224 с.”. Това е официална турска статистика за военния данък (бедел-и аскерие), в която има специална графа „помаци” – в нея са посочени в кои селища живеят и колко мъже подлежат на този данък. В Солунския санджак са показани 22 573 мъже. Към тази книга като приложение е дадено описание и на Пловдивския санджак. За казата Ахъчелеби например е казано, че мохамеданите са известни под името „помаци”, смесени са с останалото българско население и „говорят същия език, имат същите нрави и същите песни”.

Кои са по-конкретно основните слабости на разглежданото „съчинение”?

1. Неподходяща структура и огромни пропуски

„Съчинението” на Х. Мехмед няма ясна структура: то е без глави и параграфи (само отделни заглавия),. без увод и заключение. Позицията на автора е прокарана чрез подбора на фактите и литературата, а често прозира и между редовете.

Хронологически „съчинението” обхваща времето от VІ век (заселването на славяните на Балканския полуостров) до 1944 г. Отделни заглавия са неумело формулирани било като теми, било хронологически. Още в началото (на с. 9) едно под друго следват три заглавия: „Аспекти на идентификационната и терминологична проблематика на населението в темата” (в съдържанието – „индификационна”), „Идентификационни аспекти на населението” и „Контакти на арабите с населението на Балканския полуостров през VІІ – Х в.” (с. 9 – 12). Четвъртото заглавие е „Контактите на селджуците с населението на Балканския полуостров през ХІ – ХІV в.” (с. 13 – 16). Последните две заглавия, които нямат нищо общо с разглежданата проблематика, въз основа предимно на два неточно разчетени надписа целят „да докажат” арабско проникване и трайно заселване на Балканския полуостров през ІХ и особено през ХІІІ век. Тук авторът изобщо не се е сетил да каже поне две думи за създаването на българската държава. „Пропуснал” е да съобщи и за голямото поражение, което българите нанесли на арабите през 717/8 г. под стените на Цариград. А сред многото грешки има и една наистина непростима: известните въпросите до папа Николай І през 866 г. изпратил княз Борис, а не „група българи”, и отговорите си папата изпратил не до тях, а до българския владетел (при това в бележка се цитира изданието на БАН).

Следващото заглавие е „Създаване и укрепване на Османската империя и приноса й в разпространението на исляма в Мизия, Тракия и Македония” (с. 17 – 31). То е сбъркано по самото си съдържание. Нищо по същество не е казано за създаването и укрепването на Османската държава, пък то не е и необходимо за разглежданата проблематика. Що се отнася до самото разпространение на исляма в българските земи, авторът се е плъзнал по второстепенни въпроси или необосновани твърдения. Така напр. юруците, които са пастирско население и наброяват 60 хиляди семейства по целия Балкански полуостров и то от ХVІ до ХVІІІ век, имат малка заслуга за разпространението на исляма. Същото се отнася и до движещи се с тях ислямски проповедници. Масовото разпространение на исляма в отделни райони предполага от една страна разрушаване на християнската организация (църкви, манастири и духовенство), а от друга – джамии и мохамеданско духовенство, т. е срастване на исляма като официална религия с държавния апарат.

Особено внимание за разпространението на исляма е отделено на богомилството и павликянството. Тук авторът е показал абсолютно непознаване на проблема.

Павликянството възниква като „арменска ерес” и носи народностен заряд. То не само не е преследвано като ерес, но бива използвано от Византия през VІІІ век като гранично население и получава субсидии от държавата. Богомилството пък винаги е било преследвано като ерес. В Беседа против богомилите е казано, че те и на църква ходят, и кръст и икона целуват, но тайно пазят вярата си. Поради това и до днес не е установено със сигурност нито едно селище, в което е имало богомили – всичко е въпрос на предположения. Затова не отговаря на истината, че цар Борил през 1211 г. ги заточил по границите в Родопите – такова нещо не се споменава в Синодика. Измислица на автора е, че в Ловешка област богомилството взело „изключително големи мащаби” (с. 21); че така било в Родопите и изобщо в Мизия, Тракия и Македония, където по-сетне имало компактни маси помаци. Измислица са и твърденията, че балканските еретици „открили пътя на османлиите и на тяхното религиозно учение”; че богомилските селски общини били привличани и убеждавани в ислямската религия; че първите случаи на ислямизация станали при компактно богомилско население. По пътя на аналогия с Босна, където богомилството било прието за официална религия, без да има каквито и да е податки се твърди за записване на богомили и павликяни в турските регистри, че тази регистрация се правела по верска и етническа принадлежност. Цитират се дори измишльотините на П. Япов (Помаците. С., 2006, с. 131), че богомилите било поставени в привилегировано положение. Изобщо приписването на богомилите едва ли не главната вина за разпространението на исляма в българските земи е гавра с това бележито социално-религиозно движение.

На конкретните примери на ислямизации са отделени само няколко страници и то преразказ на издирени от М. Кил документи за Чепино и от К. Гьозлер за района Бяла Слатина – Тетевен – Луковит през ХVІ век. Несъмнено това са ценни документи, но те далеч не изчерпват темата за разпространението на исляма в българските земи и по-специално в районите на помаците. При това наивно звучи твърдението на автора, че в документа от 1497 г., в който са регистрирани всичко 4 мохамедани в 3 села, „павликяните и богомилите също са били вписвани в тези документи” (с. 30).

Към тази проблематика се отнася и заглавието „Терминологични аспекти на населението” (с. 32 – 36). Тук повече от наивно е обяснението, че названието помак идва от глагола „помага”, че в турския език буквата „г” е мека и не се произнася, поради което се получава „помаачи”, т. е помаци означава помагачи на турците. И като доказателство се твърди, че в Никополския вилает през ХV – ХVІ век от това население „се набирали военни части” (с. 33). Но по това време няма вилаети – те са създадени през средата на ХІХ век. Все още не е извършена и ислямизацията на района. Но най-важното е, че по това време османската армия се състои от еничари и спахии, и такива „военни части” не са набирани от местното население! Все тук Х. Мехмед се е увлякъл от опитите на М. Кил да отрича автентичния характер на българските летописни сведения за ислямизациите, а е направил и свой „принос”: отрича автентичния характер на документалните сборници от втората половина на ХХ век; не е разбрал, че „Време разделно” на А. Дончев е роман, поради което разказите на героите му поп Алигорко и Венецианеца не са автентични записки (с. 35).

Темата за „помаците” в трите български области Мизия, Тракия и Македония предполага изследване на Османската империя като теократична ислямска държава, формите и методите на разпространение на исляма (еничарство, робство, единични и масови ислямизации), етапите на ислямизация и крайният резултат от всичко това. Без изясняването на тези въпроси е невъзможно да се обясни защо в едни райони ислямизацията доведе до асимилация (потурчване), а в други ислямизираното население съхрани майчиния си език (помаците). Все тук стои и въпросът до каква степен чрез ислямизирането на тези българи (помаците) османската власт е успяла да ги използва в своята политика и да ги противопоставя на техните сънародници християни. И всичко това „принос на Османската империя” ли е или налагане на един деспотичен режим с ярко изразени асимилационни цели?

Авторът не е отговорил на нито един от тези въпроси. А и как да отговори, като не е използвал многобройните издания на извори и научните разработки по въпросната проблематика. Става дума за няколко тома „Турски извори за българската история”, „Турски извори за историjата на Македониjа” (10 тома, някои от по 2 и повече книги) и още много и много други документални издания. Къде са изследванията на проф. Хр. Гандев, проф. Стр. Димитров, проф. П. Петров, проф. Е. Грозданова, проф. Ст. Андреев и още много български учени? Същото се отнася и за многобройните изследвания на македонски и сръбски учени.

Изясняването на горепосочените въпроси предполага разглеждането им до Освобождението, а не да се спре до ХVІ век. Защото ислямизирането на българско население продължава до 1878 г., а за останалите в Османската империя области – чак до 1912 г.
Изпуснати са и други изключително важни проблеми: за броя на ислямизираното население в навечерието на Освобождението, за скритото християнство сред него и за съпротивата му против османската власт.

Историческите извори показват, че по време на Освобождението в българските земи имало над милион и половина ислямизирани българи, от които броят на българите мохамедани наброявал около половин милион: около 100 000 в района от Ловеч до Бяла Слатина, около 20 000 в Източна Стара планина, а останалите – в Родопите, Беломорието, Разложко и Неврокопско, Македония. Без поставянето на този въпрос не може да се отговори колко от българите мохамедани се изселиха в Османската империя по време на Освобождението и след това, пък и каква част от останалите в България бяха потурчени.

Всички сериозни изследвачи изтъкват, че въпреки мохамеданската религия българите мохамедани са съхранили в най-чист вид българския си език, обичаи и песни. Към това може да се добави и фактът, че една част от тях не само не са били безропотни оръдия на османската власт, но са оказвали и сериозна съпротива. Ето само няколко примери, публикувани в сборника „Непокорни поданици на султана” (С., 1995).

В протокол на кадията в Ахъчелеби от 1720 г. са записани имената на българи мохамедани, които отказват да служат като еничари в султанската армия.

През 1859 г. в Ахъчелеби избухнал първият мохамедански бунт: меджлисът бил разгонен, а мюдюринът отведен в плен. Първоначално се вдигнали няколко мохамедански селища, а след това към тях се присъединили и някои християнски селища.

През 1865 г. избухнал вторият родопски бунт: около 1880 души селяни, въоръжени със сопи, тръгнали към центъра на казата. По пътя към тях се присъединили още много други. Изпратените от Пловдив комисари за преговори били изгонени. Същата участ постигнала и кърсердарина на нахията Рупчос, който бил изпратен там с полицаи. Накрая жителите на областта заявили, че ако исканията им не бъдат удовлетворени, те ще се „съпротивляват със сила и затова се готвят да съберат десет хиляди души на брой и вече не с тояги, както по-рано, а с оръжие”.

В началото на ХІХ век в борбата против кърджалиите се изявил и Али Сираков от с. Чомаковци, Оряховско окръжие. Той образувал чети от помаци и християни, конници и пешаци, и в продължение на седем години защитавал населението от района, което го считало за свой герой и закрилник. Дружината му била предимно от смесените села Чомаковци, Горник, Реселец, Габаре, Джурилово, Тлачене, Бреске и други, а така също и от редица християнски села по поречието на р. Искър до Мездра и Враца.

Редица сведения говорят за българския произход на помаците. Това са съхранени християнски старини в ислямизирани семейства в Охрид и Кукушко. Дописка от Пазарджик от 1862 г. съобщава за новобранци българи мохамедани, които заминавали за Битоля и „в похода си пееха старовременни български народни песни”.

Още по-красноречиво говори за същото дописка от 1868 г. „В България има потурчени българи, които носят името „помаци”... Такива помаци има в същинска България около Ловеч, Плевен и Троян, в Тракия около Пловдив и навсякъде в Македония. Тези потурчени българи са си променили вярата, но от езика си не са променили нито една черта. Те говорят най-чист български език, пеят най-чисти български народни песни, в които се възпяват подвизите на техните прадеди, свирят с всякакъв вид народна музика и най-вече с болгарина с четири телени жици. Освен това те са запазили и много стари български обичаи и народни поверия... Освен това те, като знаят че са българи, пазят си старите икони тайно от мохамеданското духовенство, за задушница жените им открито ходят на техните прадядовски християнски гробища: преливат ги с вода и вино и палят восъчни свещи... От ловчанските помаци и най-вече от селата Лешница (дн. Кирчево), Торос, Извор (дн. Български извор), Галата мнозина знаят да четат и пишат на български език и имат у себе си стари ръкописи. Ходжата от Галата знае да чете и пише добре на български. Той казва, че се е научил от баща си Илия. Той учеше и сина си.”

Още по-категорични са сведенията на Л. Каравелов, добити от лични впечатления и проучвания (в семейството им в различно време служели двама помаци). Той пише, че помаците в Ловешкия край, Доспатските планини, Неврокопската и Серската епархии, в част от Дебърската епархия и т. н. наброяват около 500 хиляди души. „Те са съхранили множество стари християнски обреди и обичаи; те и до днес още са съхранили множество християнски прякори; и най-после те уважават множество християнски светии... В Ловешкия окръг се намира с. Луковит, в което старите помакини ходят по гробищата и палят на умрелите восчени свещи, както то бива и у християните... Освен това помаците празнуват някои християнски и славянски (езически) празници, като например св. Георги, св. Димитър, св. Никола, св. Влас, горещниците, вълчите празници, мишите празници и прочее.” Любопитно е, че когато питали единия от техните служащи (Исмаил Дурко) от каква вяра е, той отговарял: „И аз сам не зная: нас наричат помаци и потурмаци, а бащите ни бяха кауре (гяури, християни).” Интересна е и констатацията, че в помашките песни се пеело за миналото, за народни юнаци, за войни с турците и т. н. Показателна е и записаната песен за „Юнак Панчоолу”, в която се говори са съвместна борба на помаци и българи християни против турците.

Особено интересно е сведението за преминаването на 30 помашки къщи в християнството в с. Галичник, Дебърско през 1843 г. Това станало благодарение приятелските връзки на местния първенец Томо с дебърския паша. Съседните помашки села обаче се опитали по примера на Галичник и те да се върнат в християнството. Две-три семейства от съседното с. Мелничани успели да направят това и се заселили в Галичник. Когато за всичко това се научил битолският паша, той извикал някои от тях и поискал да станат отново мохамедани, като ги подложил на страшни мъчения. Един от тях, за да не се повърне в мохамеданството, казал че в зъбите си има свинско месо. Тогава пашата наредил да им извадят зъбите с клещи, набивали им клечки под ноктите, но те издържали и останали християни.

И още нещо. Ж. Назърска препредава констатацията на Б. Лори за ловчанските помаци: „Те не спазват стриктно шериатските догми: отглеждат и консумират свине, предпочитат задругата като тип брачност пред полигамията, не приемат като религиозен дълг военната служба, живеят в хармония с околните християни, не правят масивни джамии и честват някои християнски религиозни празници.” Х. Мехмед се позовава няколкократно и на Б. Лори, и на Ж. Назърска, но е „подминал” горния пасаж.

Познати ли са на Х. Мехмед горните сведения? Защото отрицателният отговор говори за неосведоменост, а положителният – за тенденциозно и изопачено излагане на историческите събития. Защото не само българите мохамедани (помаци), но и огромна част от тюркоезичното население в България са ислямизирани българи.

*

Подобно е положението и с втората част на „съчинението” – от 1878 до 1944 г.: лошата структура, непознаване на основния фактически материал, тенденциозен подбор на определени сведения и механичното им сглобяване, замълчаване на други, ненужни отклонения от темата, огромни непълноти за политическия живот, икономиката, образованието и т. н.

Преди всичко тук липсва самостоятелно заглавие за Руско-турската освободителна война, за Санстефанския и Берлинския договор и за Сенклериския метеж, за да се видят специфичните условия на българите мохамедани в отделните области. Казаното тук-там е повторение и крайно недостатъчно. А и Освободителната война не може да се представя само с проникването на руските войски до Смолян, и то под заглавието за Източна Румелия.
Целият този период, обхващащ около 60 години, е разбит на 11 заглавия, което показва неумение да се изгради една стройна структура, почиваща на логиката на историческите събития.

Първите четири заглавия обхващат времето от Освобождението до края на Балканските войни, т. е. от 1878 до 1913 г.

В заглавието „Помаците в Източна Румелия” (с. 37 – 45) се говори от всичко по малко за Руско-турската война, за Санстефанския и Берлинския договор, за рупчоски управители помаци през ХІХ век, за Сенклериския метеж, за Петко войвода, после малко за училищното дело, отново за Сенклериския метеж, за Помашката родопска република, за изселвания. Изложението е много елементарно, несвързано, непълно, едностранчиво и не дава нищо ново. Освен това веднага възниква въпросът: тук ли е мястото на Помашката родопска република, която не се е подчинявала нито на правителството на Източна Румелия, нито на Княжество България до 1912 г. Изложението не е лишено и от фактически грешки, напр. по мирните договори от 1878 г. Сърбия получава Нишко и Пиротско, а не Западните покрайнини – последните тя взема след Първата световна война.
Непознаването на фактическия материал проличава особено ярко по въпроса за образованието. На с. 40 – 41 той е написал само онова, което е преписал от книгата на Ж. Назърска. Но тъй като и тя не познава целия фактически материал, нека малко по-подробно да видим за какво става дума.

За Чепеларе е написано, че в трикласното училище през 1883 – 1885 г. завършили и пет-шест помачета. А истината е, през 1883 г. в селото имало българомохамеданско общинско училище, посещавано от 70 – 80 ученика. В околийското класно държавно училище пък били приети около 20 деца на българи християни и около 10 помачета.
За Чепинско пък е останал непознат един много важен документ – молба от 14 ноември 1884 г. на българомохамеданското дружество „Просвета” до председателя на Народното събрание на Княжество България за помощ. Тя е подписана от 29 души членове на дружеството и ученици, от които един ученик в Софийската класическа гимназия и един юнкер във Военното училище. В тази молба се говори, че те са потомци на обърнати в ислямизма българи; че в училище „учим език чужд и непонятен и неизвестен нам”; че искат „матерния си език в училищата”. По обобщени данни, към 15 октомври 1887 г. българомохамеданското ученолюбиво дружество „Просвета” притежавало 1000 книги, получило от румелийското правителство 500 – 1000 лири, а от българското около 10 000 лева.

Наивно и дори смешно звучи твърдението на автора, че помаци от Чепинско започнали да се изселват, тъй като правителството открило помашко училище и отпуснало помощи и стипендии на няколко помачета.

Подобно е положението и със следващото заглавие „Помаците в Княжество България” (с. 46 – 55). И тук Руско-турската война, изселвания, излишни мъдрувания около връщане на помаци в християнството, изброяване на села с помашко население по В. Миков (което е трябвало да се даде при ислямизациите), мохамеданското население в района изобщо – преди 1878 г. та някъде и до 1934 г., върлувания на бабешките помаци, четническото движение в Средните Родопи от 1896 до 1903 г. И тук всичко е елементарно и непълно, със случайно и тенденциозно подбрани факти. И ни дума за икономика, обществен живот, училищно дело.

Следващите две заглавия би трябвало да бъдат обединени в едно – от Освобождението през 1878 до Балканските войни през 1912/3 г.
Заглавието „Помаците останали на територията на Османската империя след подписването на Берлинския договор от 01.07.1878 г.” (с. 55 – 66) в по-голямата си част е преписано от В. Кънчов. Една част от този материал би трябвало да отиде при ислямизирането. Сведенията за отделните села, при наличието на подробни таблици у В. Кънчов, е трябвало да добият друг вид: само помашки, само християнски и смесени, с посочване на къщите на едните и на другите. Излишни са подробните описания на поминъка в някои селища, а за други ни дума (написаното от В. Кънчов е пътепис, а не цялостен научен труд). И отново голяма непълнота – описанието върви по пътеписите на В. Кънчов и стига до 1899 г., т. е. липсва времето до 1912 г., а за Родопите и Беломорието изобщо не се споменава.

Заглавието „Помаците по време на Кресненско-Разложкото въстание от 1878 г. и Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г.” (с. 67 – 71) би трябвало с първата си част да отиде в началото на предното заглавие, а с втората – в неговия край. Но дори и при такова окрупняване остава огромната празнота за времето от 1903 до 1912 г.
Последното заглавие е също така елементарно, непълно и не дава нищо ново. Тук още в началото при преписване от В. Кънчов (т. І, с. 328 – 330) са изопачени неговите сведения: на 10 ноември четниците не са отишли от Банско в Горна Джумая, а от този град пристигнал нов воевода на мястото на починалия Б. Маринов; четниците не се отдали на „плячкосване”, а новият войвода бездействал и „се задоволи да се наяде и напие хубаво в селото”. По същия начин с преписване и заимстване от В. Кънчов и Д. Дойнов са допуснати и други грешки, при това без да се посочват точно използваните страници.

Особено внимание Х. Мехмед е отделил на помаците по време на Балканските войни (1912 – 1913 г.) – три заглавия на 30 страници. Написаното е образец на грубо пристрастие.
Първото „Помаците по време на Балканската война от 1912 г.” (с. 72 – 75 е само четири страници. Тук българската войска, освободила Родопите, е представена с обидните епитети „грабители” и „насилници”; говори се само за унищожени и ограбени селища, за избити помаци. А едно от най-славните събития, което доведе до освобождаването на Средните Родопи, направо е представено наивно и смехотворно. Става дума за прочутото сражение при Кавгаджик (Родопската Шипка), където полкът начело с подп. Вл. Серафимов срази далеч по-многоброен противник и отвори пътя за настъпление към Беломорието. През 1995 г. в бр. 14 на в. „Права и свободи” С. Бозов публикува интервю с един българин мохамеданин, който 82 години след сражението разказва, че турската армия загубила сражението тъй като била с нестандартни пушки. Това интервю Х. Мехмед е перефразирал в следния вид: „В една от битките в Родопите били доставени нередовни боеприпаси и се наложило османските части да отстъпят от Кавгаджик”.(с. 72). А че в продължение на няколко години преди това турските военни складове в Родопите били буквално препълнени с първокласно оръжие и че в битката при Кавгаджик далеч по-многобройната турската войска била разбита – това двамата „автори” се мъчат да омаловажат с уж некачествено оръжие. Но така не се пише история!

Второто и третото заглавие „Покръстването на Родопите и Беломорието (1912 – 1913)” и „Помаците по време на Междусъюзническата война от 16. 06. 1913 г.” (с. 76 – 101) също така са образец на грубо пристрастие и тенденциозен подбор на автори и съчинения.
Основната част от написаното е преразказ на спомени, публикувани от С. Бозов в бр. 7 – 14 на в. „Права и свободи” от 1995 г., т. е. 82 години след събитията. За недостоверността на спомените достатъчно е да се каже, че почти всички анкетирани тогава са били деца: няколко души са били от 1 до 3 г., други на 4 – 5, и много рядко по-възрастни. А има и уникален случай – Асан Реджепов (р. 1915 г.) разказал за Междусъюзническата война и покръстването през 1913 г.! И тук документалният материал е използван изборно. „Подминат” е документалният сборник „Завръщане към българския род” (т. І, С., 2001), където на с. 275 – 381 са поместени материали и за Неврокопския край, и за Македония. Това са документи, които рисуват много по-пълна и по-различна картина от разказа на Х. Мехмед.

Нищо по-различно и в останалите пет заглавия за времето от 1915 до 1944 г.: откъслечни сведения, непознаване на основната литература, нарушена хронология. Основното внимание тук е насочено към изселвания на българи мохамедани в Турция, създаване на дружбите „Родина” в Родопите в навечерието на Втората световна война и последвалата смяна на имената.
Пристрастието на Х. Мехмед към разглежданата проблематика проличава особено в следните два случая.

На с. 118 той цитира доклада на главния мюфтия от 17 април 1937 г. до Министерството на външните работи и вероизповеданията за изоставането на помаците във религиозно-просветно отношение и че нямало достатъчно подготвени кадри за свещенослужители. С бел. 424 препраща към „ЦДА, ф. 166, оп. 1, а. е. 1178”. Но в посочената архивна единица има още два документа, които той „е подминал”. Става дума за писмо от мюсюлманската вероизповедна община в с. Смилян от 1938 г., скрепено с много подписи на селяни, до министъра на външните работи и изповеданията, с което те благодарят за откритото българско училище и искат и мохамеданско училище, „в което да се подготвят наши хора – мюфтии, имами, хатиби и учители по коран – не на чужд език”, т. е. не в Шумен и не на турски. В друго писмо пък няколко природопски села не желаят да бъдат под пловдивския турски мюфтия и искат да преминат към създаденото Главно мюфтийство на помаците в Смолян. Знае ли Х. Мехмед за тези документи, или изобщо не е виждал цитираната архивна единица?

В с. Галата, Тетевенско, където Х. Мехмед е ходжа, на 12 септември 1944 г. 15 души партизани били арестували кмета Али Муков „в името на партията. Сред тях били Никола Врачев, Георги Милчев, Митьо Нешев и др. Официалната версия за неговото арестуване било обвинението, че е бил адютант на цар Борис ІІІ... Той бил откаран в Гложене, където бил измъчван и убит” (с. 139). Сведение за това дал синът му през 2004 г.

А истината е съвсем друга. Измислица е, че Али Муков е бил адютант на царя. Знае ли Х. Мехмед какво значи адютант на царя, каква подготовка и какво високо войнско звание трябва да има? И след това да стане кмет на с. Галата? Какви са тия партизани от с. Гложене, когато не само от това селище, но и от целия Тетевенски край не е имало нито един партизанин? И толкова ли е бил опасен А. Муков, та е трябвало 15 души да го арестуват? Ако това интервю наистина е дал синът на А. Муков, то той е скрил истината. Защото през 1968 г. в районния съд в Тетевен е било гледано дело за наследство и съдът е постановил, че Али Муков е безследно изчезнал (РДА-Ловеч, ф. 1278, оп. 2, а. е. 40).

Каква е истинската картина за периода 1878 – 1944 г., която Х. Мехмед не знае или не иска да знае?

Преди всичко Х. Мехмед не застава на категоричната позиция, че помаците са ислямизирано българско население. Нещо повече, той непрекъснато ги противопоставя на останалото българско християнско население: многократно се среща изразът „българи и помаци”.

Българският език разграничава понятията род и вид: първото е обобщаващо, а второто – конкретно. Родово е напр. понятието ”камък”, а видови –„гранит”, „мрамор”, варовик” и т. н. Понятието „дърво” като родово, а „бук”, „леска”, „бор” и т. н. са видови. По същия начин понятието „българи” е родово, а видови са „българи християни”, „българи мохамедани”, „българи католици”, „българи протестанти” и т. н. С други думи, противопоставянето на понятието „помак” на „българин” е граматически неточно и научно невярно: религиозната принадлежност не променя етническия произход.

Крайно неточно и научно невярно е да се говори за „помаците” като нещо единно. Във всяка обществена категория въобще и при тях конкретно има имуществени различия, класови противоречия, често противоположни политически настроения и практически действия. Непрекъснатото повтаряне, че помаците винаги подкрепяли турската власт, че се противопоставяли на българите, че все искали да се изселват, че били подлагани едва ли не на непрекъснати опити за покръщаване и т. н. далеч не отговарят на действителността. Защото има и много обратни случаи – на взаимодействие между българи християни и българи мохамедани. Историята е точна наука, борави с целия комплекс от факти, оценява историческия процес в цялата му сложност и противоречия.

И така, какво е изопачил и още повече – какво не знае Х. Мехмед за българите мохамедани.

Налагането на мохамеданската религия на част от българите по време на османското владичество, независимо дали насилствено или доброволно, доведе до разделение в българското общество на религиозна основа. Ислямът се възприемаше от българите като „турска вяра”, поради което българите мохамедани биваха наричани потурнаци, турци. На тях пък се внушаваше, че те изповядват „правата вяра”, поради което назоваваха своите сънародници християни с думата „кауре”, т. е гяури, неверници. Новата религия обаче, проповядвана на неразбираемите арабски и турски език, се изрази в изпълнението на определени ритуали и не можа да засегне дълбоко българската душевност на ислямизираното население. Поради това в продължение на десетилетия и векове българи християни и мохамедани общо взето запазиха добри отношения и не се стигна до сериозни ексцесии.

Обстановката коренно се промени по време на Априлското въстание през 1876 и Руско-турската война през 1877/8 г. Тогава се стигна до драматичните събития в Батак и Перущица, където Ахмед Барутинлията и Ахмед Тъмръшлията със своите помашки банди извършиха кървави насилия над своите сънародници християни. Две години по-късно българи мохамедани в Родопите бяха въвлечени и в известния Сенклериски метеж. И още едно събитие, за което почти нищо не се знае. Става дума за действията на Абдул Рахман, помак от родопското с. Арда. Като околийски мюфтия в Ахъчелеби години наред той се изявявал като върл гонител на българите християни и активен поддръжник на гъркоманството в Средните Родопи. Когато избухнало Априлското въстание, той „купил девет товара джепане да раздаде на помаците”, като се хвалел че „ще изколи християните”. Предупреден от ксантийския каймакамин Халил ага да не причинява никакво зло на християнското население в Ахъчелеби, той все пак успял да организира и изпрати около 1000 души башибозуци в Пловдивското поле, но ги възпрял да свирепстват в среднородопските села. Смъртта му през 1878 г. била истинско избавление за българското християнско население в Ахъчелеби от един фанатик българомразец.

Каквито и ексцесии да имало, след Освобождението обществени и културни дейци апелирали да се подаде приятелска ръка на българите мохамедани. В тази насока в печата на Източна Румелия се появили редица статии. Така напр. в статия ”Българо-мохамеданите” на пловдивския издател Д. В. Манчов (в. „Народний глас”, 16 август 1879 г.) се казва, че трябва да им се докаже че искрено им симпатизираме, че трябва да се погрижим за тяхното образование и че „от нас се изисква само една добра воля и малки пожертвования”. И по-нататък: „Защото който е поживял поне един ден в някое помашко село, който е чул песните, които те пеят, който е вникнал в обичаите, които те държат, който е видял техните черковища, на които те често палят свещи и най-сетне, който е чул езика, който те говорят, няма да се поколебае за тяхната българщина и няма да се откаже да работи за тях тъй, както и за другите българи.” В подобен дух е и обширната статия „Помаците” (в. Марица”, бр. 274, 3 април 1881 г.).

Редица извори съобщават, че голяма част от родопските помаци не желаели да бъдат в Османската империя и веднага след Берлинския конгрес поискали да останат в Източна Румелия. В пътепис на А. Попов от юли 1880 г. се съобщава, че жителите на с. Доспат още през 1879 г. писмено и устно настоявали пред международната погранична комисия да останат в Източна Румелия, но тя не им обърнала внимание и поставила границата по вододелното родопско било. Сега те отново молели да преминат под ведомството на източнорумелийското правителство. През 1882 г. делегация от селата Буйново и Борино се срещнала с околийските управители на Пещера и Пазарджик с искане за преминаване към Източна Румелия. Още по-категорично е искането, за което съобщава дописка от Пловдив (в. „Съединение”, бр. 40, 6 октомври 1883 г.): „От няколко дни насам в града ни се намират няколко турски мухтари [помашки кметове] и първенци от непредадените помашки села в Родопите. Тези хора съставляват депутация, която населението на споменатите села е натоварило да моли централното правителство на областта ни да благоволи и ги приеме под своето управление.” Същото станало и през 1884 г.: в Пловдив „непрестанно дохождат тайни пратеници от тия села, които се оплакват на някои тукашни първенци и молят да им се съдейства за да влязат под ведомството на румелийското управление” – това те правели устно и дори писмено.

По всичко изглежда, че това не са единствените искания от този род. И ако правителството на Източна Румелия се е въздържало да предприеме подобен ход, то е за да не даде претекст на султана да вкара войски в областта, за което Берлинският договор давал възможност. При това, както съобщава дописка от Чепеларе, в зоната на непредадените села, в пълно нарушение на Берлинския договор, била вкарана турска войска. Става дума за около 150 – 200 солдати с мюдюр, за да ги управляват. Заедно с агите те вършели „насилия и грамадни злоупотреби при събиране на данъците и десятъка, не зачитали имота и честта на простодушните помаци”, поради което „последните пищят кански за избавление”. В дописката е описан и един случай, когато в девинското с. Брезе един юзбашия от тази войска се опитал да изнасили една помакиня; мъжът й се притекъл на помощ, но той го убил със сабята си (в. „Южна България”, бр. 113, 8 август 1884 г.).

Българите мохамедани в Родопите далеч не били доволни от тиранията на своите местни първенци. В пътеписа от 1879 г. жители на с. Доспат със сълзи на очи молели да бъдат избавени от Ахмед ага Барутинлията. Извън тежките данъци към султана, за една година той събрал и за себе си над 1500 жълтици. А в тираничното си управление се опирал предимно на своите привърженици от с. Барутин. А в дописката във в. „Съединение” от 1883 г. се съобщава за липсата на каквото и да е правосъдие в помашките райони: „двама-трима мъчители с грабене на пари и с джоп (една желязна тояга с дървена дръжка) решават всички спорове от какъвто род и да са те, както това става в гореречените села от баташкия касапин Ахмед ага и сие”.

Показателни са и две дописки от селата Лилково и Павелско, отнасящи се до „перущенския касапин” Ахмед ага Тъмръшлията, палача на с. Перущица през 1876 г. На 23 май 1881 г. Ахмед ага и синът му Ариф начело на чета от около 25 души помаци, предимно от с. Тъмръш, нападнали в гората, отстояща на половин час от селото, 16 души от с. Лилково и ги отвели на чифлика си. Там им заповядали да легнат на земята и в продължение на шест часа баща и син ги налагали с „тъмръшка сопа”. Не били пощадени и шестимата помаци от задържаните. По време на боя непрекъснато им повтаряли: ”Да не мислите че сте свободни; пак сте под нас и отсега нататък нас да познавате, защото инак ще ви стане по-лошо отколкото на перущенци.” След като им нанесли „тъмръшки бой”, ги освободили, като им отнели 3 коня, 16 брадви и 3 рубли – повече не намерили.

Времето от 1879 до 1912, и особено след 1903 г., е изпълнено с кръвопролития и всякакъв вид насилия над българското християнско население. По северните склонове на Родопите това ставало от помаци от 18-те непредадени села, както и от покрайнината Бабек. Подобно било положението в Разложко и Неврокопско, и в по-малка степен – в Средните Родопи.

През целия този период турската власт правела всичко възможно, за да насъсква помаците против българското християнско население. Тя не само не предприемала никакви мерки за спре грабежите и убийствата, но и сама финансирала помашки чети за репресии над българите християни. Изворите съобщават, че в ръцете на помашкото население имало твърде много оръжие, поради което проявите на „бабаитлък” станали ежедневно явление. А когато през 1881 г. българи християни от Източна Румелия поискали разрешителни на носят оръжие, рупчоският околийски началник им отказал с думите: „С това вие ще раздразните още повече разбойниците.”

При така провежданата официална политика от турските власти не е случайно, че почти във всички райони помаци се заканвали на българите християни с поголовно клане – и в Рупчоско и Ахъчелебийско, и в Разложко и Тиквешко.

Историческите извори изобилстват със сведения за убийства на българи християни от помаци. В Рупчоско това вършели хора от „Помашката република”, която била истинско гнездо на разбойници. В Разложко изобилстват данните за „помашка тирания в Белица” и „помаци убийци от Якоруда”. Най-големи главорези излезли от Бабяк, който дори бил наричан „предградие на Цариград”. Баташкият проход пък си спечелил славата на едно от най-опасните места в Османската империя. Не била много по-различна картината в Неврокопско и Западна Македония. Дори в сравнително спокойното Ахъчелеби ставали големи насилия. Така напр. само в с. Момчиловци от 1880 до 1882 г. 7 души били убити и 4 жестоко бити и ограбени от помаци от съседното с. Виево.

И още един от многото случай. През октомври 1879 г. четирима помаци (Пехливан Сюлейман, Ахмед Моллаасанов, Табак Мустафа и Бекир Дормушев) заклали овчарчето Атанас Вълчанов от с. Широка лъка. По този повод в емоционална статия дописникът пише: „Важното в това клане е това, че убийците са помако-българи от едно потекло, от една кръв с нас, които говорят български от мене по-добре, не знаят ни бъкъл турски, братя следователно... Кой прочее подбужда тия заблудени наши братя да вършат дела толкова противоприродни? Не ти ли, о свети пророче на ислямизма? Това добро ли си направил в света? Да караш брат брата си да коли? О, Мохамеде, Мохамеде, ако би могъл да видиш делата на твоите последователи, и ти сам би се погнусил от тях.”
При нападения над българи християни често се стигало до запалване на къщи, кражба на движимо имущество и дори присвояване на имоти.

Не били редки случаите и на посегателство върху християнските църкви. Само в Разложко са известни няколко такива случаи: обрана църквата в с. Бачево; разбити вратите и ограбена църквата в Добърско; подпалена църквата в с. Белица и т. н. В един от тези случаи се съобщава, че участвали ходжата и кметът.

Една от най-жестоките форми на насилие е отвличане на жени и насилствената им ислямизация. Това ставало с изнасилвания, бой, всевъзможни заплахи, използване на упойващи вещества, изправяне в съда с мохамеданско облекло, понякога и подменяне една жена с друга. Особено активни в това отношение били местните ходжи. Историческите извори изобилстват с подобни сведения. Ето само няколко случаи.

Дописка от 1881 г. съобщава, че бабаджанът Курт Сулю и другарите му от Неврокопско имали жени, отвлечени и ислямизирани още през 1877 г.; някои от тях били от Батак.

През 1896 г. 40-годишният ходжа от с. Баня, Разложко, през една нощ заедно с няколко въоръжени помаци нападнали къщата на една вдовица и задигнали единственото й чедо – 15 годишно момиче. След три дни го представили пред съда, за да признае че иска да стане мюсюлманка. Там момичето скъсало ханъмските си дрехи и заявило че не желае да се помохамеданчи. Майката се опитала да прегърне дъщеря си, но няколко пъти жандарите я поваляли на земята с удари на прикладите. Резултатът: момичето било отново отвлечено и скрито в едно ближно село, а майката полудяла.

През 1900 г. момата сираче Магда Митрева Рачева от същото село Баня, когато работела на полето заедно със сестра си и малкото си братче, била нападната от 6 души въоръжени помаци на коне, предвождани от Хамди (Амди) Ибрахимов от същото село. Въпреки съпротивата и писъците й, тя била отвлечена в Бабяк. След като била изнасилвана и заплашвана, извели я пред съда да заяви че желае да приеме исляма, за да стане четвърта жена на своя похитител. В съда Магда скъсала фереджето и с вик се хвърлила към присъстващите българи християни: „Спасете ме!” Каймакаминът се видял принуден да я освободи, но наредил на жандарите да се разправят жестоко с присъстващите българи християни. От тях 14 души интелигенти, предимно учители, били обвинени че са комити и хвърлени в затвора. В преследването на българите християни се намесил и бащата на Хамди, Ибрахим Масрафчиев, който работел като чиновник в разложкото управление. Той застанал начело на една шайка и заплашвал цялото семейство на непокорната мома, като непрекъснато обикалял къщата им. След една година Магда заедно с по-голямата си сестра и двамата си братя през една нощ успели да избягат в България.

Разбира се, че не всички българи мохамедани вършели подобни злодеяния.

Огромното мнозинство от тях поддържали нормални човешки отношения със своите сънародници християни. А имало и такива, които се явявали като техни закрилници и дори участвали заедно с тях в обща борба против османските поробители.

През периода 1878 – 1912 г. огромната част от помаците останали в пределите на Османската империя. Сега те повече, отколкото преди, били подложени на политиката на приобщаване и противопоставяне на останалото християнско население. Тази политика се провеждала с помощта на местни първенци. Те, както пише английският в. „Daily Telegraf” през 1898 г., „са най-ревностните или по-добре фанатици – защитници на отоманската власт против ония, които са плът от плътта им и кръв от кръвта им”, при все че „и досега говорят матерния си език и дори извършват тайно някои християнски обреди”.

Особено активна в това отношение била ролята на мохамеданското духовенство. Ислямът и свързаните с него имена, носия и обичаи се превърнали в разделителна линия между хора от един и същи произход. Не случайно още през ХІХ век било констатирано, че „турският деспотизъм е основан на корана”.

В обществения живот до 1912 г. помаците били представлявани именно от своите местни първенци и духовенство. Несъмнено е обаче, че не всички били активни привърженици на тази политика, а някои и активно й се противопоставяли. Затова различните видове престъпления и нарушения, вършени от отделни лица, не бива да се приписват на цялата помашка общност. Виновни несъмнено има: местни първенци, представители на духовенството, разбойници и грабители. А политическата отговорност за всичко това е на Османската империя, която не само установи тираничен режим в българските земи, но и чрез политиката на ислямизация разедини и противопостави българи на българи.

За да може реално да се прецени до каква степен тази политика е обхванала различните слоеве на българомохамеданската общност, трябва да се види поведението им по време на Балканската война през 1912 – 1913 г. и станалото по това време покръстване.

Балканската война бе справедлива война – за освобождаване на българската етническа територия, останала да пъшка под петвековната тирания след 1878 г. Нормално е в тази освободителна война да пострадат всички ония, които с оръжие в ръка се противопоставят на българската войска – организирани чети и разбойници. Вероятно са пострадали и отделни лица, изцапали ръцете си с кръвта на свои сънародници. В тази война обаче българската армия отиде като освободителка и на българите мохамедани от османската тирания. Поради това именно мирното помашко население не пострада. А жертвите и разрушенията, характерни за всяка война, са многократно по-малки от онова, което понесе българското християнско население след Освобождението през 1878 г. Що се отнася до българите мохамедани, които се намираха в състава на турската армия и загинаха в сраженията, и тук политическата вина пада върху Османската империя, която ги използваше като пушечно месо в своята антибългарска политика.

В светлината на казаното дотук става ясно и проведеното покръстване. По принцип болезнена е смяната една религия с друга, когато това става насилствено. Но при разглеждането на този въпрос не бива да се изпускат предвид причините и преследваната цел.

Османската империя в продължение на няколко века наложи друга религия на българи, промени имената им, въведе нови обичаи и облекло. Това беше асимилаторска политика, довела до замъгляване на чувството за народностна принадлежност, до противопоставяне на останалото българско население. Тази историческа неправда трябваше по някакъв начин да бъде поправена. След разгрома на Османската империя главен проводник на турското влияние в България продължаваше да бъде мохамеданското духовенство, т. е. религията се използваше за антибългарски цели. При конкретните български условия, когато не преставаха враждебните домогвания и на Османската империя, съзряваше убеждението, че злото трябва да бъде изтръгнато из корен. И се стигна до използване опита на самата Османска империя: тя промени религията на българи, сега тези българи бяха върнати към бащината си вяра; тя сменяше имената им с чужди, сега се възстановяваха български; тя разрушаваше църкви или ги обръщаше в джамии, сега бяха събаряни минарета. Същото се отнася и до носията и обичаите. Насилието, упражнявано от Османската империя в това отношение е стократно по-голямо от поведението на българската държава. А и исторически по-осъдително, защото българите искаха да си върнат своето.

Самото покръстване далеч не е проведено така, както го описва Х. Мехмед по пародийните интервюта на С. Бозов и при непознаването на основните документи. Поместените документи в сборника „Завръщане към българския род” (т. І, С., 2001) показват че огромен брой мохамедани от 1877 до 1912 г. доброволно преминали към християнството и възприели български имена: повечето от тях били наскоро помохамеданчени, а други пазели спомена за своя български произход (с. 67 – 271). Документите за покръстването през 1912 – 1913 г. (с. 275 – 381) пък съдържат данни за връщане към християнската религия в селища, където изобщо не е стъпвала нито войска, нито чети. На много места българите мохамедани сами събаряли минарета, по време на масовото покръстване играели хора и с облекчение скъсвали с турското минало. Показателен е фактът, че в редица селища хората разказвали за пазените от тях стари български книги и църковни предмети, сочели руините на християнски църкви и гробища в землищата им, привеждали предания за българския си произход. Ако някъде е имало съпротива, тя е била организирана от фанатизирани ходжи и джамийски настоятелства. Те именно изиграха главна роля и при връщането на мохамеданската религия след поражението на България в Междусъюзническата война през 1913 г.

Събитията от 1912 – 1913 г. могат да бъдат оценявани и от последиците, особено след Първата световна война. Това е време, когато турските разузнавателни и тайни служби развиха огромна агентурна и диверсионна дейност против България. На особен прицел в тази дейност бяха и българите мохамедани.

Х. Мехмед много бегло се спира на създадения в Одрин кемалистки център за Родопите, както и за организирането и изпращането на помашки диверсионни чети в България. Също така бегло се спира и на дейността на организациите „Джамиети Хайрие”, „Тюрк оджак” и „Туран” сред помаците, избягвайки да говори за шпионската им дейност. Дори докладът на военния министър от 12 декември 1933 г. до министрите на външните работи и изповеданията и на вътрешните работи е предаден крайно фрагментарно и повърхностно. А този доклад съдържа изключително подробни и важни сведения. В него се казва, че организацията „Тюрк оджак” е тайна и конспиративна. „Задачата й е присъединяването на Родопската област и Западна Тракия, Гюмюрджинско и Ксанти към Турция. Във всяко по-голямо селище имат таен комитет, а има и околийски такъв.” По-нататък са изброени членовете на комитета от отделни селища, сред които има и двама имама. Комитетът поддържал връзка и получавал инструкции от турската легация в София и консулството в Пловдив. Такива комитети били изградени в Ардино и Златоград, като се съобщават и имената на техните най-активни членове.

В полицейски доклад пък се съобщава, че през 1932 г. ходжата Шевкет събрал всички мъже от помашкото с. Диамандово, Ардинско, и ги накарал да положат клетва пред него, че вече няма да говорят български. В резултат на това те подали и колективна молба до общинското управление в с. Бял извор да бъдат признати за турци и турския език за матерен.
В същия доклад са посочени имената на 14 души помаци, които открито се заканвали не само да избият българите християни, но и да потурчат техните жени, сестри и дъщери. Някои дори поименно назовавали имената на жени, на които ще сложат фереджета и ще ги направят свои кадъни. А в Златоград през 1933 г. дори помакини открито говорели на българки християнки: ”Вашата песен вече се свърши, почва нашата”, и казвали как мъжете им си разпределяли българки за жени.

Полицейските доклади изобилстват със сведения за протурска агитация сред българите мохамедани, за конспиративна дейност, за разкрити и осъдени агенти на турското разузнаване: в Средните Родопи, в Чепинско и Разложко, в Неврокопско. Посочени са и имената на най-активните членове на организациите „Туран” и „Алтън орду”. Особено активна била дейността на ходжите за поддържане на религиозния фанатизъм, както и за привеждане в изпълнение инструкциите на двете организации. „Най-удобното им място за предаване на всички нареждания са джамиите, където след извършване на техните религиозни обреди стават и политическите им събрания.”

Дейността на някои нелегални организации взела твърде застрашителни размери. В доклад на началник щаба на войската от 14 ноември 1939 г. се съобщава за с. Могилица, Смолянско: „Членовете на тази организация били въоръжени и даже имали списък на лицата, които трябвало да бъдат убити по заповед на организацията. В резултат на предприетите обиски са намерени 17 пушки и 3 пистолета.” Подобна организация, снабдена с пушки и картечници, имало и сред българите мохамедани в Разложко.

И както трябва да се очаква, стигнало се и до военни процеси. През октомври 1939 г. „за шпионаж и конспиративна дейност в 3/9 пехотна дружина” в гр. Девин били осъдени на смърт секретарят на мюфтийството Ахмед Моллахюсеинов и ходжата Молла Асан Мехмедов от същия град. По същото дело били осъдени и трима редници българи мохамедани – на различни години лишаване от свобода.

Полицейските доклади не пропускат да отбележат, че една част от българите мохамедани били напълно лоялни към властта, други се противопоставяли, а трети сътрудничели за разкриването на подобни антибългарски деяния.

В такава именно обстановка била създадена и развила своята дейност българомохамеданската дружба „Родина”. Нейни дейци били някои ходжи, учители и предимно младежи. Появата й всъщност е противопоставяне на ширещото се сред помаците турчеене и туркофилство. Това вече не бил сблъсък на религиозна основа – мохамеданство или християнство, а на национална – българи ли са или турци, за България или за Турция.
Дейността на дружба „Родина” е проучена много добре, за да бъде преразказвана отново. Тя далеч не е такава, каквато я представя Х. Мехмед в „съчинението” си.

Голямата заслуга на родинци е, че те показаха колко ненаучно е да се отъждествяват религия и народност; че може човек да бъде мохамеданин и да е осъзнат българин патриот. И колко опасно е да се използва мохамеданската религия за политически цели.

*
/Следва/

Названието "Помак" е вредно

2008-05-18T16:17:00.000-07:00

Названието помак е вредно!

Източник: "Нов живот"

Някои се опитват да обособят част от народа ни в отделен етнос

Благой ТОПЧИЕВ

След демократичните промени в нашата страна в медийното и общественото пространство с всяка изминала година все по-упорито се пуска в обръщение понятието “помаци”. С него се именуват една част от българите, живеещи предимно в Родопите и в Пиринския край. Пишат се книжлета, статии, правят се репортажи. Дори се харчат пари за телевизионни филмчета като се разпалват някакви си огънчета. Убеден съм, че авторите и спонсорите дори не са и помисляли каква ще е ползата от тях за тези, на които са посветени.

За голямо съжаление на това пригласят политическите партии, неправителствените организации с една единствена цел - да извлекат някаква си ползица за реализиране на своите политически амбиции.

Официалните държавни власти дума не отронват по този въпрос, което може да се приеме, че негласно подкрепят изразените мнения, позиции, становища в медиите, на конференции, съвещания, дискусии, митинги, социологически изследвания и телевизионни филмчета. Разбирам, че се търси някакво улеснение, за да се открои тази част от българското население, за което става дума. Но ако малко повече помислим, ако се задълбочим, това в бъдеще ще засегне не само интересите на българите мохамедани, но и националната сигурност на България.

Нашата общественост не може да приеме факта, че на практика държавата е харизала родопските българи на влиянието на ислямски религиозни институции и известни на всички нас партии, които охотно, необезпокоявани от никого, реализират своите политически, идеологически и религиозни цели. Те определено считат Родопите, Рила и Пирина за свои територии и ревностно ги пазят от влиянието на други политически сили. В тяхна подкрепа умишлено е и изборът на родопски българин за главен мюфтия. Целта е ясна - да се засили влиянието на ислямския фанатизъм сред българите в Родопите и другите райони, да бъдат ислямизирани, т.е. турцизирани и по такъв начин да продължи тяхното отчуждаване от останалото българско население.

В посока на това се поощрява строителството на джамии с минарета във всички родопски села и махали, за което се наливат финансови средства от ислямски държави и фондации. Такова архитектурно чудо не е познато за историята на Родопите. Може ли някой да отрече, че тези намерения и действия не са в полза на българските национални интереси. Учудвам се как не се трогват правителства, ръководства на български политически партии, видни общественици, както и авторитетни медии от изявленията на българи мохамедани от Якоруда и други села, че са турци, макар че вкъщи и на други обществени места общуват само на майчиния си български език и друг не знаят. И нещо друго, което е пагубно за родопските българи, за България. Зададат ли се избори, независимо какви - парламентарни или местни, названието “помаци” събужда амбициите на някакви си “вождове” от Жълтуша, Неделино и други населени места от Рило-Родопския масив и Пирина за създаване на помашка партия.

В това отношение се провежда организационна, идеологическа и разяснителна работа. Случайност ли бе обучението на Камен Буров от Жълтуша зад океана. Не зная какви са мотивите на тези “лидери” така ревностно да воюват за излюпването на помашка партия. Казват, че искат да откъснат родопското население от влиянието на ДПС, да насочат вниманието на правителството и цялото общество към проблемите на този слой от населението. Може би има нещо вярно в това. Но при всички случаи чувството за вождизъм е на преден план и вредата ще бъде много по-голяма, отколкото нищожната ползица. Определено това ще бъде опит изкуствено да се обособят част от българите в отделен етнос, каквито намерения и опити познава историята на България. По такъв начин ще се попречи на процеса за по-нататъшното формиране у родопските българи на дълбока убеденост за българския им произход и българската им принадлежност. Неминуемо ще започне обратен процес на отчуждаване от останалото българско население. Ето защо названието “помаци” е вредно. То подсеща, то гъделичка отделни “вождове” за помашки етнос, за помашка партия. Помашки етнос е нямало, няма и не може да има. По кръв и съзнание българите мохамедани в Родопите, Рила и Пирина са българи. Всеки, който посети родопско село, родопско семейство и ако проведе разговор, послуша песните, ако вникне в бита, традициите, обичаите, ако изучи суеверията, ще се убеди в техния български родов корен. Разгледайте облеклото на жените от Аврен, Девесилово, Малък и Голям Девисил, Тихомир и ще видите, че под фереджетата е скрита чисто българска носия.

[ Прочети цялото интервю ... ]

Рибново в сезона на сватбите

2008-05-18T16:14:00.000-07:00

Автор: Александър Мирчев

Спареният автобус ме изплюва в Огяново, затваря си вратите и ме оставя в тъмното. Пътувах шест часа, водих спорове за качествата на Алеко като писател, за безсмислието на национализма и гледах как следобедната бозавост преминава в нощна чернота. В Огняново е студено и бистро. Ледени корички хрупат под краката ми и ми показват накъде е топлото и светлото. Хотелът е малък, има шадраван отпред и изглежда живее добре, въпреки близостта на оня мастодонт “Профилакториума”. Стопанинът ме посреща тихо и топло. Тоя дребен мъж с внимателните очи седи до мен, прави ми компания, докато ям, не ме разпитва. Показва ми, че за него съм гост. Мило е как мюсюлманите пазят тържествената сдържаност на някои традиции. Ако някой от софийските ми познати ме посрещне добре в къщата си, ще е от приятелство или доброта. Тук освен дълбоко стаеното любопитството към външния свят, са намесени и старите повели за свещеността на госта. Буди ме рано – към пет и половина тропа на вратата, микробусчето за Рибново минава в шест и малко през площада. Стигаме в шест без осем, заминало преди минути. Другото е в два следобед. В топлия търбух на баничарницата е душно, мъждиво и уютно като в утроба. Две жени и един старец си бъбрят сънливо, обградени с айряни, боза и мазни, топли банички. Престъргва ми коремът като ги гледам. Тъкмо решавам да чакам тук стоп за нагоре, стопанинът се сеща нещо и ме вика. Яхваме колата и в горния край настигаме камионетката с хляба. Разделяме се пак така – тихо и топло. * * * Прекрасно е да пътуваш с хляба. Утринта е кристална, бавно се зазорява. Вън е студено, не е валяло от няколко дни. Около мен мирише на ангелска душица, топло е, а пред колата един заек мята белия си задник. Човекът си обича работата – рутина е, прави го от години, но знае, че вози живот и е доволен. Скребатно. Няколко старци чистят снега, духат си на пръстите и се майтапят един с друг – стипчиво, но дружелюбно. Единият ме гледа, че пуша и се хвали как ги е отказал. “И ти да ги оставиш, момченце. Ето аз от три месеца ги махнах и ми е много добре. Понякога много ми се допушва, ама си наливам една малка ракийка и ми се успокоява душицата.” После идва бакалката, отваря магазина, стоварваме три щайги и продължаваме. Хрущим нагоре, а наоколо е такава красота, че ти се пее.

* * *

Ето го и Рибново се показва. Минаваме покрай голяма тенекиена врата с озадачаващия надпис “Art Gallery for Modern and Surreal Art”. Рибново е голямо село. Всичките му жители, около 3500, души са мюсюлмани. Още през ’64-та дошли да им сменят имената, 11 години преди всички останали помаци, заедно с Брезница, Корница и Лъжница. Решили да не се дават. Струпали барикада на пътя и не пуснали “възродителите”. Властта не им простила. Пратили десетина човека в Белене, затрили още толкова в милицията в Гоце Делчев и Благоевград, съсипали живота на мнозина още. Това била четвъртата “кръстилка” на Рибново от началото на века. Оставила им е отпечатък, свили се, но не се научили да мразят. Карали ги да сменят не само своите, но и имената на умрелите си предци, забранили им да носят шалвари, дори на такетата им гледали като на диверсия. Колкото повече ги мачкали, толкова повече ги ненавиждали. Традицията, религията били отживелица и не се вписвали в представата за новия социалистически човек. Нарекли ги изостанали фанатици. Мнозина си позволяват да ги наричат така и до днес. Рибанци нямат препитание наблизо. Земята е малко и много камениста. Късметлиите успяват да вземат някой и друг декар под аренда в близките села, другите работят далече, по Дупница, Петрич, София, Гърция, Испания и Португалия. През лятото селото опустява.

* * *

Сега обаче е зима – сезонът на сватбите и молитвите. Джамийското кафене е пълно и топло. Мъжете играят табла, пушат, сърбат сладки кафета и занасят собственика, че е сложил на една маса табелка “непушачи”. В това кафене не се сервира алкохол. Всъщност в цяло Рибново пиячите са много малко. Тамам се разговаряме и ходжата ги зове за втората молитва – “Така е, зимата се молим повече.” След половин час се връщат. Ето го и дядо Рафат. Радва се, че ме вижда, пита как е мойта булка и се хвали на другите как “тия дечица са му гостували през лятото”. Като млад е бил голям певец, знаели го във всички околни села. И сега не може да се удържи и припява на ходжата. Жив да си, дядо Рафате, и ти и жена ти, сполука да е около вас и около онези, които обичате! По някое време преди обед отвън затрещя и запищя. Юсуф Лиманов от Дебрен минава със синовете, братята и братовчедите си с три тъпана и четири зурни по пустите улици на селото. Сватбата е започнала, следобед ще има хорá, на другия ден ще разходят на голям камион чеиза и шарената булка – гелината, така й викат тук. И тоя път нямам късмета да я видя – трябва да си замина още утре, а днес ми показва делничния си лик. Утре цялото й лице ще е в белило и гримове и по него ще са налепени пайетки и панделки. Илона - една мъдра жена – изслушала много истории на рибанските жени, ми разказа чудната причина за тоя обичай: Преди повечето помаци от този край били овчари. Момчетата тръгвали с бащите и братята си от малки по планините и като им дойдело време да се женят почти не били виждали жена. Не познавали булките, преди да ги видят на сватбата. Не знаели как да ги любят и за да бъдат нежни трябвало да махнат една по една всички украси, докато открият истинското лице и “познаят” жена си. Музиката се чува отново и на площада са се събрали много хора. Рибново е традиционно, ала живо село. Тук и в традицията се въвеждат моди. За нас - превърналите традицията в балкантуристка екзотика, носията е нещо статично, непроменимо, в тоя край не е така. Помакините винаги са имали шарени носии, но днешните дрехи на рибанските моми са несравними. Оранжево, розово, жълто, зелено, синьо, червено, златно, пайети, ламета – пъстротията ти замайва главата. Хорото е почнало скоро и още е някак плахо. Момичетата се държат на групички. По всички стени около мегдана са се натрупали зяпачи. Снегът вали на мокри парцали и подчертава цветовете. Булката е сгорещена, бузите й пламтят – изглежда прекрасна – топла и уханна в студа. В музиката и глъчката се вплита и дрънчане на чанове: прибират се овцете. Хорото им прави място да минат, но продължава да се вие. Зурни, цветове, забрадки, чадъри, хлапета, търчащи сред танцуващите. Няма ги островърхите високи къщи, буретата и прасетата и все пак по нещо напомня картина на Стария Брьогел. Снимам през цялото време и често си прибирам апарата под якето, да не мръзне. Малката Найле гледа смутено и отначало не иска да си види снимката, но после се престрашава и почва да се смее в шепи.

* * *

Снегът спира, денят си отива и зурните заглъхват. Мегданът опустява. Оставам у дядо Рафат и на другия ден хващам стоп за Гоце Делчев. Легна ми на сърцето това Рибново. С гурбетчийските истории, със старците на пейката пред джамията, с пъстри носии. Другата зима няма да пропусна гелината.

[ Прочети цялата статия... ]

Българите мохамедани в България и Р Македония

2008-05-18T15:56:00.000-07:00

Автор: Доц. Сашо Станев

Източник: вестник "Нова Зора"

Думата “помак” се появява някъде в началото на 19 век. Чрез нея българите християни и останалите народи отличават българите мохамедани от приелите исляма евреи (дьонмета), гърци (валахиди, валахадес), сърби (курки, бошнаци), и т.н. “Помаците” са етнически българи, ислямизирани през 16 и 17 век”.1 “Те са лингвистично най-чистите българи”.2 “Помаците не са отделна нация или етническа група”.3 “Въпреки че част от тях се смята за турци, те са най-чистият тип българско население, запазило своите славянски черти и език много по-добре от сънародниците си християни. С турците ги свързва главно общата религия с нейните предписания (например забулването на жените) и големия брой турско-арабски думи, които те използват. Въпреки това при тях са запазени много предислямски традиции (празнуването на определени християнски празници и др." 4 “Турците ги наричат “ерумдинлии” (полуверци), или дилсъзи (безлични), тъй като не знаят турския език” 5 “Местните турци в Турция не смятат помаците за турци, въпреки че религията им е еднаква”.6 “Руснаците, бъркайки поради фонетичната близост “помак” с “полак” (поляк) се намесиха в съдбата на “помаците”. Това представлява най-голямата грешка на царската дипломация”.7 Става дума за отношението на руснаците към помаците по време на Руско-Турската война от 1877/1878 г.

Българомохамеданите от Централния родопски масив сами се наричат ахряни, което е побългарена форма на гръцката дума agarenos (мохамедани). Сравними с “помаците" са торбешите, населяващи местността Торбешия, южно от Скопие, по северните склонове на масива Якубица и някои други части на Р Македония.
Българите християни наричат процеса на помохамеданчването потурчване. В действителност последните случаи на насилствено ислямизиране по нашите земи са регистрирани през 19 век, докато турцизирането на българите мохамедани протича с неотслабваща сила и в наши дни. Така например френски журналист, посетил Кърджали в края на 19 век, го описва като малко градче, разположено в чисто помашки район. След близо един век пребиваване в българската държава този район от “помаци” се превърнал в чисто турски и една от крепостите на турската етническа партия ДПС.
Един от пътищата за турцизиране на българите мохамедани е описан от Ст.Н. Шишков в книгата му “Помаците в трите български области Тракия, Македония и Мизия” (Пловдив, 1914 г.): “Във всяко по-голямо българомохамеданско село или на 5 по-малки селца и махали има богословско училище (медресе), в което децата получават безплатна квартира и отопление, а по-бедните - и безплатна храна. На учениците не се позволява да поддържат каквато и да е връзки с външния свят. След неколкогодишен престой в медресетата от тях излизат яростни фанатици, които стават учители (ходжи), джамийски певци (мюезини) и духовници (имами). Завършилите обучението биват освобождавани от военна служба и някои данъци.”
На практика става дума за създаването на нов вид еничари.
В наши дни с не по-малък успех това се постига чрез никнещите като гъби след дъжд мюсюлмански духовни училища в Родопите и турските учебни заведения в страната като цяло. В тази връзка добре е да бъде припомнено изказването на Ахмед Доган от 12 юни 1990 г. “Втората ми мися е да направя българомохамеданите турци, да ги науча турски и приобщя към Турция”.
Както правилно се отбелязва в брошурата “Истината за българите мохамедани в Родопите” (ИК “Тракия”, 1993 г.) при една адекватна политика от страна на българската държава проблемът за българите мохамедани отдавна щеше да бъде решен, или поне нямаше да бъде в днешния му тревожен вид.
Естествено, възниква въпросът за броя на българите мохамедани и тяхното местоживеене. Edson L.Clark в своята книга, издадена непосредствено след Освобождението от турско робство 8 твърди, че “заедно с мохамеданите, каквито са може би една трета от българите, българската нация наброява 4.5 млн. души.” Трябва да се изтъкне, че по време на Руско-турската война от 1877/78 г. довела до освобождението на по-голямата част от българите, но също и до фатално разпокъсване на българската нация, ние, българите, сме били най-многобройният народ на Балканския полуостров.
Подобни цифри за броя на българомохамеданите в последната четвърт от 19 век се сочат и в други източници. Така в английското списание Ahen, Journal of Literature and Science (N 2544, London, 1876, р.152) се заявява - “ние оценяваме броя на българомохамеданите (или “помаците”) на 860 х. души”. Според други автори по това време в българските земи има 375 хил. османци (турци) и 920 хил. ренегати (българи, сменили християнската си вяра с мюсюлманска).
При тяхната многобройност и изключителните качества на своята нация не е учудващо, че редица българи мохамедани успяват да достигнат най-високи постове в държавната йерархия. Такъв е случаят с Митхад паша (1822-1884 г.), станал везир (министър) през 1861 г. и велик везир (министър-председател) през 1873-1874 и 1876-77 г., за когото в Encyclopedia International (V.3, New York, 1970, p. 384) се казва: “През 1860 г. енергичното управление на Митхад паша, сам българомохамеданин (помак), положи началото на отоманското възраждане”. Друг виден турски държавник е роденият в Одринско Талаат паша, за когото австро-унгарското военно аташе в годините преди и по време на Първата световна война Помянковски със съжаление констатира, че “едва през 1917 г. младотурският комитет провъзгласи за велик везир своя превъзходен водач Талаат паша-помак (българомохамеданин).9
Безспорният връх обаче е Мустафа Кемал, наречен Ататюрк (“баща на турците”) - прозвище, дадено му от Великото народно събрание на Турция на 24.11.1934 г., който е с типични славянски черти (русокос, със сини очи) и произхожда от българомохамеданско семейство от Голо Бърдо, Албания, а това противоречи на девиза на идеолога на “Сивите вълци” (Nihal Atsiz, 1905-1975), че “не е турчин онзи, в жилите на който не тече турска кръв”. Мустафа Кемал е военно аташе в София през 1913-1914 г. - време, в което пламва единствената голяма любов в живота му към дъщерята на ген. Стилиян Ковачев, въпреки че след това е женен за кратко време. Военният гений на Мустафа Кемал блясва с победата му над войските на Антантата при десанта в Дарданелите (6-7.08.1915 г.), както и по-късно над руските войски в Кавказкия фронт и над англичаните в Сирия и Ирак, а през 1918-1923 г. възглавява войната за независимост. Създава нова, прозападно мислеща категория хора в Турция. До края на живота си се е отнасял приятелски към България и българите.
Следвайки предписанието на мюсюлманската религия да се напуснат страните, завладени от неверници, през 1879 г. повече от половината от мохамеданите главно тези от Северозападна България изоставят домовете си и се отправят на юг. По време на обсадата на Плевен почти всички от така наречените ловчански помаци, наброяващи според Иречек (1876 г.) около 100 хил. души и живеещи предимно по поречията на реките Панега, Искър и Вит, бягат в Македония, откъдето през 1880 г. постепенно се завръщат, но заварвайки селата си опустошени и поради липсата на подкрепа от страна на младата българска държава, я напускат, този път завинаги (Л. Милетич, Ловчанските помаци, 1899 г.) към Турция.
При паническото бягство на мюсюлманското население след падането на Плевен през суровата зима на 1877/1878 г. цели 260 хил. българи мохамедани намират смъртта си от глад, студ, болести и др.10 Много пътища стават непроходими от замръзналите по тях бежански кервани - хора и животни, поради необичайно ниските температури от минус 25-30 градуса.
Това е една огромна човешка трагедия, останала по чудо извън взора на общественото мнение у нас и в чужбина. Трябва да се отбележи, че случаите на нападения над бежанците с цел отмъщение и грабеж са чисто епизодични и жертвите, дадени при тях, са несравнимо по-малко от тези на българите християни при придвижването на войските на Сюлейман паша по пътя от пристанището Дедеагач към Стара Загора и Казанлък.
Ужасяващата цифра за 260 хил. загинали по време на Руско-турската война българомохамедани очевидно представлява поредния кьорфишек на турската пропаганда, услужливо възпроизведен от медиите във Великобритания. Едсон Кларк, авторът на “Смърт и изгнание”, се е възползвал от тези данни в най-добрия случай съвсем безкритично. За произволното боравене с фактите и безотговорното разпространяване на всевъзможни опашати лъжи и “учените” в южната ни съседка говори, статията на някой си Кемал Карпот със заглавие “Турците в България”. 11 В нея се казва: “В навечерието на Руско-турската война от 1877/1878 г. немохамеданското население на територията на днешна България, мнозинството от което говореше български, бе далеч по-малочислено от турското. В хода на войната 300 хил. мирни мюсюлмани бяха убити от български банди и руски войски, а повече от половината от мюсюлманите се изселиха в Турция. Понастоящем изселниците от България и техните потомци наброяват около 10 млн. от населението на Турция. През втората половина на 20 в. мюсюлманите съставляваха 30% от жителите на България.
...Според западни оценки броят на убитите, съпротивлявали се на смяната на имената мюсюлмани, надминава хиляда души. Редица селища дни наред удържаха атаките на правителствените войски, използващи танкове и най-съвременно съветско оръжие.
...Помаците вероятно произхождат от куманите, които по-късно са възприели славянския език в неговия български вариант. Сега обаче помаците усилено изучават турски и избягват да говорят на български - техния роден език.”
"В действителност жертвите на “възродителния процес” са общо седем: една в Могиляне, две в Дянково, две в с. Груево, една в Кърджали и една в Момчилград.
На 29 май 1989 г. Тодор Живков обяви, че вратите на границата с Турция са отворени за българските мохамедани. До 22 август 1989 г., когато Турция едностранно затвори границата си с България, на нейна територия бяха успели да се изселят 320 хил. души, от които 154 907 (около 42%) се завърнаха по-късно в България. В края на 1990 г. турците в нея възлизаше на 602 268 души”.12
260 хил. души в Турция днес притежават наред с турския, и български паспорт, което им осигурява право на глас в България.
По време на Руско-турската освободителна война от турските войски (само под командването на Сюлейман паша) са опожарени 40 000 къщи, разрушени са 182 черкви и 120 училища, изгорени живи са 65 българи, обесени са 623 души, и са изклани 16 632 души.13

Бележки:

1. Scott L. Malcomson, Borderlands: Nation and Empire, Boston-London, Faber and Faber, 1944, р.74
2. Nationalites Papers, V, 25, nr. 1997
3. Nationalites Papers, V, 28, nr.1, 2000
4. Enzyklopaedie des Islams Bd.3, Leipzig, 1936, s. 1159-1162
5. Fuller J.O., Turkey’s new Geopolitics from Balkan to the Western, China, 1993
6. Kostanick, H.L. Turkish Ressettlement of Refuges from Bulgaria, 1950-53, Union of California, V. 8, N 2, 1957, pp 65-146
7. Scott L.Malcomson
8. The races of European Turkey, New York. Dodd, Meadand Co, 1878
9. Pomoankowski J. Ger Zusammenbruch des Otomanischen Reiches, Wien, Amathea Verlag, 1928
10. Justin Mc Carthy, Death and Exile, N.J., Princeton, the Darwin Press, 1995
11. Nationalites Papers,vol. 23, N 4, Dec. 1995, Ню Йорк
12. Валери Стоянов, Институт по история на БАН, “Българските турци след Втората световна война”, Osteeeichishe Osthefte, v.39, H 2, s. 193-221, 1997
13. Борис Дерибеев, “Земетръсна зона”, стр. 146, Пловдив, “Хр. Г. Данов”, 1988 г.

Разпространението на исляма в западнобалканските земи под Османска власт

2008-05-18T15:37:00.000-07:00

Д-р. Антонина Желязкова-"Разпространение на изсляма в западнобалканските земи под османска власт ХV – ХVІІІ век", С., 1990, 263 стр.

От тази изключително интересна научна монография (отдавна станала библиографска рядкост), на един от водещите български балканисти днес, публикувам временно един много кратък пасаж, които засяга историята и по-конкретно, ислямизационните процеси, които протичат в Западна Македония през ХV-ХVІІІ в. Това са страниците от 94 до 112.

"...2. ОСМАНО-ТЮРКСКА КОЛОНИЗАЦИЯ В ЗАПАДНА МАКЕДОНИЯ

„Говори се, че по туй време се поминал Шахин Лала и Мурад дал бейлербейството му на Кара Тимурташ. Заповядал му да иде в земята Сарухан, да подкара тамошните чергари и да ги заведе до Сируз. Кара Тимурташ така и направил. А когато стигнал, той опустошил земята около Селяник чак до Карлуджа Или."[60] „Тези завоевания бяха в Хиджра 787 година (1385—1386)."[61]
В края на XIV в., след победата на османците при Косово поле (1389), била завладяна цяла Македония и включена в състава на Румелийския бейлербейлик. Една от най-старите административни единици, която дълго време обхващала голяма част от Македония, бил Паша санджак — управляван от бейлербея на Румелия [62]. Към него спадали много градове — центрове на нахии от западните македонски области — Тетово, Велес, Кичево, Прилеп, Битоля, Биглище, Костур, Хрупище. През 1395 г. бил образуван и Охридският санджак. В него влизали и много албански територии. В средата на XVI в. бил създаден административно Скопският санджак с нахиите Скопие, Тетово, Прилеп и Кичево, които били отделени от Паша санджак.
Демографските промени в Западна Македония след османското завоюване били съществени. Компактността на местното население била нарушена. Изменила се неговата етническа и верска структура. Малоазийските номадски и полуномадски племена били основният човешки потенциал за колонизиране на новозавладените земи. Тези резерви все пак били ограничени, поради което османската власт се стремяла да насочва номадските групи най-напред към пунктовете с важно стратегическо значение. Македония, прекосявана от няколко военни и търговски магистрали, спадала към онези балкански земи, към които в първите векове от османското завладяване се отправили най-много юрушки групи. Те населили най-гъсто районите около Солун и долината на р. Вардар, през която минавали важни пътища, водещи от Цариград през Сяр и от Солун на север и запад из македонските територии и по-нататък — към Сърбия, Босна и Албания [63].
Едновременно с това не могат да бъдат подценявани и естествените миграции, които започнали още от времето на Орхан (1324— 1362) и придавали масовост на явлението. Вече споменахме, че най-старите османски хроники свидетелствуват за прилива на тюркски преселници към балканските земи още по време на монголското господство в Мала Азия през XIV в., както и за неголямо придвижване в началото на XV в. — явления, обусловени от икономически и политически причини и неподвластни на централната османска власт [64].
Преди да приведем конкретните данни за колонизацията в Западна Македония, ще разгледаме създадената от X. Иналджък класификация на селищните названия в румелийските владения на империята според техния произход. Тя свидетелствува за размера и характера на османо-тюркското заселване и е полезна за анализирането на документалния материал в нашата монография. Обект на изследователския интерес на турския историк са селищните названия в областите, засегнати от най-ранната колонизация — Тракия и долината на р. Марица. X. Иналджък ги разпределя в осем групи: 1. Произлезли от името на тюркско-номадската група, основала селището — Кайъ, Тюркмен, Акчакоюнлу и др. 2. Свидетелствуващи за връзката на селището с Мала Азия — Сарухан, Семавлу и др. 3. Много от селищните названия в долината на р. Марица и в Тракия произхождат от имената на известни личности — Давуд Бейлю, Турханлу и др. 4. Някои от селищата са назовани с официални титли като Чавуш, Кадъ, Секбан и др. Тези села вероятно са били притежание на тимариот със същата титла. 5. Селища, наречени с имена на хора — Хаджи Тимурхан, Ибрахим Данишменд и др. Те вероятно са взели името на своя основател или на някой първенец измежду заселниците. 6. Имена на селища около завиета и други култови обеюи, които имали някои икономически привилегии, стимулиращи създаването на селища, близо до тях — Демирбаба Теке, Тюрбелилер, Абдаллар и др. 7. Тюркски (у X. Иналджък — турски — б. а.) названия, които съдържат информация за природните особености или икономическите дейности на селището, като Кайаджък, Хисарлу, Гемиджи,
Островица — немного на брой в дефтерите от XV в.
Класификацията на X. Иналджък, макар и съставена върху основата на данни от отделни области, може да се приложи за целия район на Балканите. Излизайки от това, той прави най-общи заключения, че малоазийските преселници създавали отделни заселища в новите земи и обикновено не се смесвали с местните християни. Малкото мюсюлмани, които се установявали в християнските селища, според автора вероятно се покръствали и асимилирали сред коренното население! - Схемата, представена от X. Иналджък, е непълна и несъвсем убедителна. Преди всичко в нея не е включена една основна група селищни названия, широко разпространени в балканските владения на Османската империя и вярно отразени в документацията на административните служби. Това са местните (в случая — албанските и славянските) християнски наименования, които в периода на чуждото господство за улеснение на администрацията били буквално преведени на османотурски език или само изменени според съответните фонетични правила и снабдени с някои характерни словообразувателни суфикси — Йени пазар (дн. Нови пазар, Сърбия), Ески Заaра (дн. Стара Загора, България), Сируз (дн. Серес, Македония), Тимуриче (нахия, едноименна на планината Томор, Албания), Иркала (дн. Ркала, Албания) и др. Със същата цел някои селища получавали дублирани наименования, славянско и османско, които равностойно се използували без оглед на това, дали населението им е християнско, или мюсюлманско.
Селищата, назовавани с османски или арабски лични имена, според автора несъмнено са новообразувани от османо-тюркските колонисти средища, които са взели името на своя основател или на някой първенец от заселниците. Стр. Димитров убедително доказва, като привежда данните, обнародвани от турския историк О. Баркан, че османските сановници заселвали роби и пленници в своите владения в Мала Азия и на Балканите и дори създавали нови села. Обикновено тези села, чиито жители били „християни или помохамеданчени люде от близки или по-далечни краища", носели името на съответния собственик на земята. . .[66]
Селищата със запазени оригинални местни (славянски или албански) названия също не били малко. Особено през XV и XVI в. в повечето области на Балканите те преобладавали. През следващите столетия, с разширяването и укрепването на османската власт, изменени според османотурската фонетика местни названия. Всъщност тук трябва да отбележим, че в балканската топонимия имало не малко предосмански тюркски названия, които поради езиковото родство трудно се отличавали от османотурските — факт, който също е убягнал от вниманието на автора.
Османо-иоркската колонизация засегнала преди всичко градовете в Западна Македония. Още при завоюването им в тях се настанявали военни гарнизони и се заселвали служители на местната власт. Известна роля за сравнително слабата колонизация на селските райони в Западна Македония изиграл фактът, че юруците се насочвали главно към Южна и Централна Македония — в околностите на Солун, Струмица, Радовиш, Кочани, Овчеполе, Коджаджък, което е отразено и в названията на техните оджаци. Разбира се, това не означава, че в западномакедонските области нямало юрушки оджаци, но техният брой бил сравнително малък.
Темповете на колонизацията естествено се влияели от промените в политическата обстановка. През първата половина на XV в. приливът на преселници във вилаета Тетово бил колеблив и слаб поради несигурността, която създавало въстанието на Скендербег в Албания. През същото време в Скопския вилает, където обстановката била стабилизирана, вече се настанявали османотюркски колонисти. В началото на XVI в. въстаническата област била омиротворена, заздравила се и политическата ситуация в Тетовско. Тогава и тук постепенно започнал да нараства броят на мохамеданите В това време намалели преселниците в скопските области, тъй като много от тях се насочили към богатите области отвъд Дунав, завоювани от султан Сюлейман Великолепни. Всъщност независимо от колебанията в движението на мюсюлманите в Западна Македония през XV в. българското православно население преобладавало в областта запазила предосманския си етнически облик.
В кадастралния опис от 1455 г. Тетово и едноименният вилает, били записани със старото славянско име Ихтетова, макар веч( 60—70 години да се намирали под османска власт. В самия град са регистрирани 60 домакинства, изповядващи исляма, и 195 християнски, от които 6 вдовишки и 36 на неженени [67]. Във вилаета били опи- сани 144 спахийски села, сред чието население имало само 4 мюсюлмански ханета. Християнските домакинства били 4048, от коитf 133 вдовишки и 516 на неженени.
Хасове притежавали Иса бей, син на Исхак бей, Мехмед бей, син на Иса бей, и Хасан бей, син на субашията в Тетово. Тимари имали 57 души, от които 12 християни и един ислямизиран албанец -старейшина на соколари. Ленните владелци били задължени да водят в поход общо 77 въоръжени бойци (джебелии) [68]. Тъй като в селата нямало мохамедани, можем да предположим, че през този период въобще били набирани измежду раята със специални задължения или били роби и хранени хора на ленинците.
В регистрацията, извършена дванадесет години по-късно (1467— 1468), религиозният състав на населението е слабо променен. Намалява броят на мюсюлманските домакинства в Тетово — от 60 на 41. Това вероятно се дължало на факта, че през изтеклия период османските колонисти от града били активно включвани в наказателните акции срещу албанските въстаници, където понасяли големи човешки загуби. За същия период като резултат от естествения прираст на населението християнските домакинства нараснали на 239, от които 43 вдовишки и 16 на неженени [69].
През 1467 г. в Тетовско били описани 182 села с 6452 християнски домакинства, от тях — 355 вдовишки и 307 на неженени. Мюсюлманските ханета били само 9, разпръснати в три от християнските села. Това неочаквано бързо нарастване на броя на селата и домакинствата не е последица от някакво необичайно увеличаване на християнското население, а се дължи на един особен момент от развитието на османската феодално-аграрна система. При управлението на султан Мехмед II Завоевател били отменени мюлкът и вакъфът. Неговото законодателство е първият запазен османски правов акт, който утвърждава тимара като основна единица на феодално земевладение и урежда сложните взаимоотношения между непосредствен производител, ленники държава [70]. Радикалните мерки, които Мехмед II предприел срещу мюлка и вакъфа, разширили обсега на служебното земевладение. Многобройни села, които в ранния период на османското завоевание принадлежали на различни вакъфи, били превърнати в тимарски. Наше категорично убеждение е, че именно този акт намерил отражение и в Тетовско, където при новата регистрация към тимарските владения били добавени предишните мюлкови и вакьфски села с принадлежащите им християнски домакинства.
За 12 години (от 1455 до 1467 г.) дълбоки промени настъпили само в състава на ленинците. Те били 55 души, като само един от тях запазил християнското си вероизповедание — Манол, син на Багрин. Трима били помохамеданчени синове на християни — Мустафа, син на Филип, Юсуфджан, син на Хаджи Янчо, и Мехмед бей, син на Зуберовик. За последния има специална пояснителна бележка, че тимарът му е даден, защото е приел господствуващата религия. Мюсюлманин от първо поколение бил също тимариотът Сюлейман, син на Абдуллах [71]. Ясно е, че и в тази част на Балканите класата на ленните се попълвала от ислямизираните местни феодали, които се сливали с османските феодали твърде интензивно.
И през XVI в. Тетовска нахия запазва своя християнски облик. Има известно нарастване на броя на мохамеданите, особено в града, но това вече се дължало до голяма степен на ислямизацията на коренните жители. В дефтера от 1544—1545 г. в Тетово били регистрирани 111 християнски домакинства, от които 5 вдовишки и 13 на неженени. Мюсюлманските ханета нараснали на 124, от които 26 — на неженени72. Тетово вече бил записан от чиновниците с османското име Калканделен.
За етно-религиозните промени в състава на населението в тетовските села разполагаме с частични данни от изследването на М. Соколоски за вакъфите и вакъфските имоти в Тетовска нахия през XV и XVI в. [73] Независимо че са откъслечни, те дават възможност за някои интересни констатации. На пръв поглед създаването на вакъфи би трябвало да предизвика съсредоточаване на мюсюлманско население, както и по-активно разпространяване на исляма. Във вакъфите се настанявали различни категории религиозни дейци и обслужващи култовите обекти. Например в тетовското вакъфнаме били записани шейхът на имарета, имамът, четецът на корана, мюеззинът, хатибът, готвачът, фурнаджията и др., както и техните дневни заплати. От своя страна, ако имало малоазийски преселници, то те се стремели да се заселват близо до култовите обекти, където биха могли да намерят по-лесно помощ, както и удовлетворение на своите духовни потребности в обичайна за тях форма. Споменахме вече, че във вакъфските земи били заселвани и ислямизирани роби като най-евтина работна ръка. Освен това вакъфските комплекси били естествени огнища на религиозна пропаганда, където би трябвало по-активно да протича и помюсюлманчването на местното
население. Действителната практика обаче невинаги съответства на теоретичните постановки и логически изградените схеми. Данните от регистрите за 1528, 1545 и 1568 г. свидетелствуват, че най-големият 4 приход на вакъфите идвал от събирането на поголовния данък джизие, т. е. независимо от благоприятните условия за съсредоточаване на повече мохамедани и за активната ислямизация, тук местните християни били мнозинство.
През 1528 г. в с. Врапчище, вакъф на Мустафа паша, имало 273 християнски и 14 мюсюлмански домакинства, а в с. Тумчевище от същия вакъф — 127 християнски. През 1545 г. в с. Врапчище живеели 233 християнски и 15 мохамедански ханета, три от които били на приели исляма коренни жители. От регистрираните през 1568 г. 17 мюсюлмански домакинства (наред с 243 християнски) отново само за три има пояснение, че са ислямизирани [74]. Вероятно броят на помохамеданчените е бил по-голям. С течение на времето обаче белегът за предишна принадлежност към християнството се губел и в регистрите се заличавала всякаква разлика между османо-тюркските преселници и ислямизираните местни жители. В малко случаи само социалната характеристика съдържала информация за предишната религиозна или етническа принадлежност. Етнокултурните процеси в Скопие и в едноименния вилает, които до средата на ХVІ в. влизали в състава на Паша санджак, били доста по-интензивни от описаните дотук. Още със завладяването на града през 1392 г. султан Баязид I (1389—1402) заселил в него известен брой малоазийски домакинства и го превърнал в главен мюсюлмански център в западната част на Балканския полуостров, какъвто в източната част бил Одрин [75]. Скопие станал важна крепост на османската военна експанзия, а по-късно — и средище на уджбея. Това изисквало най-напред там да се поддържат постоянни военни гарнизони, а също го определяло като водещ в ислямизацията и колонизацията. Едновременно с гарнизонните служещи в града и по селата се настанявали колонисти от Мала Азия. Това на свой ред породило необходимостта от голям административен апарат, който да поеме местното управление. Фактът, че още през първата половина на XV в. в Скопие вече се издигали няколко джамии (Султан-Мурадова, Иса-Бегова, Аладжа и Мустафа-Пашова), красноречиво свидетелствува за особеното място, което властта определяла на града в стратегическите си планове, и за неговото бързо османизиране.
Най-старият регистър за вилаета Скопие е от 1455 г., обнародван от X. Шабанович. Според него в Юскюб (дн. Скопие) имало 616 мюсюлмански домакинства и 309 християнски, от които 2 вдовишки [76]. Въпреки че преобладавали изповядващите исляма жи тели, тук имало много православно население, чийто обществено-икономически и духовен живот не спрял. Градът си оставал седалище на скопския митрополит и османските власти избягвали д се намесват в религиозните дела на християните [77].
През 1455 г. във вилаета били описани 76 села с общо 1675 християнски домакинства, от които 200 на неженени и 51 вдовишки и 120 мюсюлмански ханета, от тях — 13 вдовишки. Основнат част от мохамеданите били без съмнение преселници. За това сви- детелствува и фактът, че те населявали десет малки изцяло мюсюлмански села, които имали от 1 до 10 ханета. Селищните названия били османотурски — с. Ибрахим, с. Делю Пазарлу, с. Акбаь и др. С. Геран със 7 домакинства е специално отбелязано като юрушко. Някои изповядващи исляма семейства били разпръснати в християнски села. Например в с. Студена Бара имало 10 мохамедански домакинства срещу 58 християнски, в с. Огнянци те били съответно 9 срещу 20, в с. Турбарево — 3 срещу II78. За тях може да се допусне, че били ислямизирани. В Скопския вилает имало 1 тимариоти, от които само двама били християни. Няколко години по-късно, през 1467—1468 г., в Скопие били регистрирани 372 християнски домакинства, от които 73 вдовишки. Мюсюлманските ханета били 634, като за 11 от тях имало допълнително вписване освободени роби, а за едно — син на Абдуллах. Тези сведения н дават възможност да се изчисли достатъчно точно броят на помохамеданчените местни жители преди всичко поради това, че с разграничава само броят на лицата, които директно са приели исляма, докато тези, чиито предци са преминали към господствува ващата религия, с нищо не се отличавали от колонистите. Несъмнено действителният брой на помохамеданчените коренни жител] бил винаги по-голям от отбелязаните в регистрите като синове н Абдуллах.
През 1455 г. в Скопския вилает са описани 220 села, в които продължавали да преобладават местните християни. Отново броя на тимарските села нараства много за сметка на безусловните владения. Християнските домакинства били 6488, от които 191 вдовишки и 6 на неженени. От общо 139 мюсюлмански ханета имало три помохамеданчени от първо поколение. Както и описаните по-рано те населявали предимно изцяло османотуркски заселища и около 5—6 смесени села като с. Джидимирци, с. Врешница и др.
Сред ленните владелци (91 души) били Йолдаш, син на Абдуллах (ислямизиран), А ли, нов мюсюлманин, Унгурос Караджа (ислямизиран унгарец), Хамза, син на Саро. Двама от тимариотите били бивши еничари — Йеничери Хамза и Йеничери Юсуф. Споменаваме ги, защото и те имали роля в колонизацията и укрепването на завоеванията на Османската империя в Европа. Макар и немногобройни през XV и XVI в., еничарите били настанявани в неспокойните арабски райони, а също и на Балканския полуостров, в по-важните стратегически пунктове, където подсилвали граничните гарнизони или се вливали сред местното спахийство и служителите на властта [79]. Същото се отнася и за по-голямата група на улямите. За първи път еничарски орти били настанени извън столицата при управлението на султан Селим I (1512—1520). При неговия наследник султан Сюлейман I (1520—1566) действията в тази насока се разширяват [80] . Данните от тимарските регистри, включително и споменатият дефтер от 1467 г., обаче свидетелствуват, че бивши еничари били заселени из османските провинции още преди XVI в. Те ставали владелци на феодални ленове и променяли своя социален статус. По време на поход трябвало да участвуват лично в конното опълчение, придружени от един или двама въоръжени бойци. Централната власт изисквала да живеят в района на своето владение или в някой от близките градски центрове. Броят на заселените в балканските области еничари нараснал много през първата половина на XVI в. Откъс от тимарски регистър на феодалните владения в Северозападна Македония, в северозападната част на Косово и Метохия и в Южна Сърбия свидетелствува, че между 1525 и 1543 г. еничарите тимариоти представлявали вече 8% от всички ленни владелци [81]. През втората половина на XVI в. според А. Бузбек в провинциите на империята били разпръснати 12 хил. еничари [82]. Техният брой нараснал още повече през XVII и XVIII в., когато съставлявали основното попълнение на крепостните гарнизони в османските провинции. По същото време те се насочили постепенно към частното земевладение, като се превърнали в чифлик чии.
До края на XV столетие Скопие, макар да бил османско политическо и културно средище, не загубил християнския си облик.
В градовете се създало нов тип социално деление, основано на религиозната принадлежност. То се проявявало в териториалното разграничаване на мюсюлмани и немюсюлмани. Мохамеданите се стремели да живеят отделно от християнското население. Това довело до обособяване на махали. Така в Скопие през този период наред с 33 мюсюлмански махали имало и 12 християнски. Основните занаяти били съсредоточени в ръцете на местните християни — кожухари, обущари, сапунджии, месари и др. Селата в Скопския вилает запазвали своя християнски облик.
През XVI в. (1566) според приведените от М. Гьокбилгин данни от юрушките дефтери османотюркската колонизация в Скопско (вече оформено като отделен санджак) била подсилена със заселването на 18 оджака овчеполски юруци, т. е. 450 мъже, подлежащи на военна повинност. Някои от тях били със семействата си [83]. И този контингент не променил съществено етно-религиозния облик на вилаета. В XVI и XVII в. сред скопското селско население преобладавали християните. Едно от редовните и големи постъпления за фиска от тази област идвало от поголовния данък [84].
Османо-тюркската колонизация засегнала и Велешкия вилает, включен в Паша санджак. След завладяването на града през 1393— 1394 г. до 1460 г., когато е съставен първият тимарски регистър за областта, етническият състав и религиозната принадлежност на населението не се променили. През 1460 г. във Велес били регистрирани само 9 мюсюлмански семейства. Християнските домакинства били 229, от които 18 вдовишки и 30 на неженени [85]. През 1467— 1468 г. мохамедански е домакинства нараснали на 12, а християнските — на 19086.
През този период във Велешкия вилает вече има известен прилив на османо-тюркски колонисти. През 1460 г. били регистрирани пет изцяло мюсюлмански заселища с общо 75 домакинства [87]. За няколко години броят на тези домакинства нараснал и през 1467 г. достигнал 115, от които 6 били на ислямизирани от първо поколение [88]. Някои от мохамеданските ханета били разположени в християнски села — в Оризари, Бранковец, Раховец и др. Всъщност християните преобладавали и в този вилает. В регистъра от 1467 г.
били описани 1247 християнски домакинства, от тях — 98 вдовишки и 111 на неженени.
Владелците на тимари били 48 души, от които трима християни: Остоя, Драгош и Никола, и един помохамеданчен — Дедие, брат на Стале Новак. Караман от Велес, който притежавал няколко дервенджийски села, вероятно също не принадлежал към малоазийските колонисти, а бил местен човек — старейшина на дервенджиите.
В началото на XVI в. според дефтер от 1516 г. във Велес мюсюлманските домакинства вече били 42, от които 12 на неженени, а християнските — 247, от тях — 36 вдовишки и 40 на неженени [89]. През 1544 г. обшият брой на домакинствата бил 324, от които 54 били мохамедански [90]. В същата година във Велешкия вилает били регистрирани около 112 села, от които 15 били населени само с мюсюлмани, а в 30 наред с християните живеели и изповядващи исляма хора [91].
Приведените данни свидетелствуват, че етническите и религиозните промени във Велешкия вилает се развивали с доста бързи темпове. Независимо от това, че през XV и XVI в. преобладавало християнско население, то било подложено на културно-религиозното влияние на завоевателите. Особено неблагоприятно било създаването на мюсюлмански заселища, близо до селата на местните християни, и въобще проникването на османците сред коренните жители. Възникването на смесени села, което противоречало на обичайната преселническа практика, свидетелствува за разгръщането на сравнително интензивно за края на XV и началото на XVI в. ислямизиране. В такива села след години мюсюлманското население неизбежно увеличавало числеността си главно за сметка на местните помохамеданчени хора.
Слабото присъствие на мюсюлмани във Велес принуждавало местните власти да възлагат на коренните жители християни някои военни и полувоенни задължения. Така например през 1528 г. в отделна махала били записани 30 „невернишки" домакинства (махале-и хизметкяран и кьопрю), които трябвало да охраняват и поправят големия мост във Велес. За изпълнението на тази служба те били освободени от извънредните данъци [92]. Османската власт в града търсела начини да задържи и увеличи мюсюлманското население, което през 1528 г. наброявало 47 ханета, от които 13 на неженени. За целта било издадено специално разпореждане на султана за освобождаване по бедност на известен брой домакинства, изповядващи исляма, от извънредните и личните раетски данъци. Няколко години по-късно, през 1544 г., слабо се увеличава броят на мохамеданите в града — на 53 ханета, от тях — 4 на неженени. Това показва, че мерките на властта имали успех [93] . Бедните слоеве вероятно прибегнали до ислямизацията, за да получат известни данъчни облекчения.
Данните за Кичево (Кърчова) и Кичевска нахия са по-оскъдни, но достатъчни за извода, че не толкова колонизацията, колкото ислямизацията засегнала населението в града. В регистъра от 1467 г. в Кичево били описани 186 християнски домакинства, от които 28 вдовишки и 13 на неженени. Мохамеданските ханета били 3094. През същата година в Кичевската крепост бил разположен гарнизон от 15 военнослужещи, чийто брой през 1519 г. нараснал на 20 души [95]. През тази година християнските домакинства намалели на 118 вероятно поради преминаване на някои от тях към исляма [96] . Мюсюлманските ханета достигнали 111. Трябва да имаме предвид, че членовете на гарнизона влияели върху атмосферата в града, а също така и върху обединяването и увеличаването на изповядващото Мохамедовата вяра население. В Кичевска нахия през 1467 г. били регистрирани 152 села с общо 3874 християнски домакинства, от които 96 вдовишки и 304 на неженени. Мюсюлмани нямало [97]. Ленните владелци били 94, от тях — 86 османци. Християните тимариоти били само двама. Имало двама албанци мохамедани и четирима ислямизирани [98].
Според заключенията на скопския историк Ал. Стояновски град Прилеп бил завладян през 1382—1383 г. от османците без особена съпротива, което било решаващо за неговата съдба [99]. Няма данни за големи загуби на коренните жители и за разоряване на града. Напротив, първият опис на населението свидетелствува, че „безболезненото" преминаване на Прилеп във властта на османците спасило града от по-масова колонизация. Там били настанени гарнизон и представители на местната власт. През 1468 и 1519 г. гарнизонът наброявал 18 души [100].
Богати и систематизирани данни за Прилеп и Прилепско в периода на османското владичество съдържа краеведческият труд на М. Соколоски [101]. Като проследява етно-религиозния състав на населението в града в пет поредни регистрации от 1445 до 1545 г., авторът установява, че тук наред с обичайната колонизация протичала много силна ислямизация на местните жители. Така, Докато през 1445 г. мюсюлманските домакинства били само 10 срещу 443 християнски, от които 44 вдовишки и 49 на неженени християни, през 1467 г. те нараснали на 21, а през 1481 г. вече достигнали 165. От тях 24 били на неженени мюсюлмани. 12 от ханетата били на скоро помохамеданчени българи. В 1528 г. независимо от разпространяването на исляма продължавало да преобладава християнското население — 557 домакинства, от които 54 на неженени и 40 вдовишки. Мюсюлманските ханета се увеличили на 210, като 58 от тях били на помохамеданчени жители от първо поколение, т. е. близо всеки четвърти, изповядващ исляма, бил бивш християнин, приел религията на завоевателя [102].
В Прилеп, както навсякъде в българските градове, се оформяли махали по религиозен признак. Едновременно с нарастването на мохамеданите, обикновено за сметка на ислямизираните местни жители, се увеличавал и броят на служителите На османската администрация и дейните на мюсюлманския религиозен култ. През 1481 г. в Прилеп били настанени трима имами и двама мютезини. През XVI в. техният брой нараснал. В 1528 г. имало 5 имами, 5 мютезини и 1 хатиб, а в 1545 г. — съответно 9, 9 и [103]. През сьщата година в Прилеп били обособени 10 мохамедански махали срещу 43 християнски. Числеността на религиозните дейци съответствала на потребностите на увеличилото се мюсюлманско население и на разгръщането на ислямизацията. Още от XV в. османската власт строяла новите обществени сгради на километър от градския център, който бил християнски [104].
В кадастъра на Прилепския вилает от 1445 г. са записани две изцяло мохамедански села. През 1468 г. те вече станали седем с общо 85 домакинства. От тях 60 били юрушки, а останалите 25— земеделски мюсюлмански семейства. През 1519 г. регистрираните мюсюлмани били 429, а към 1528 г. броят им достигнал 533. В 1545 г. в 15 села на изповядващи исляма били регистрирани общо 583 ханета. В 11 от тези села се срещат помохамеданчени местни жители — от 1 до 105.
Разполагаме и с данни за колонизацията на юруците в Прилепско през същия период, обнародвани от М. Гьокбилгин. През 1543 г. според юрушките дефтери там имало 13 оджака солунски юруци, т. е. 325 мъже, подлежащи на военна повинност к. глави на домакинства [106]. Техният брой вероятно е включен в споменатите горе 583 мюсюлмански ханета от регистрацията през 1545 г. Несъмнено обаче Прилепско е един от районите, където след средата на XV в. се заселват османоотурски групи от Мала Азия или от други провинции на империята.
Според заключенията на М. Соколоски в средата на XVI в. в Прилепска нахия християнското население наброявало 28 675 души, а мохамеданите (османо-тюркски колонисти и местни ислямизирани жители) били 3294. Ако се добавят и живеещите в Прилеп, съотношението се променя на 35 471 християни срещу 4254 мюсюлмани [107].
По-късна регистрация на юруците от 1566 г. свидетелствува, че в Прилепско били настанени и 25 оджака овчеполски юруци, т. е. 625 пълнолетни мъже, които заедно със семействата си били близо 3125 души [108]. Тук непременно трябва да се има предвид, че юрушките оджаци успешно включвали в състава си и абсорбирали ислямизирани нетюрки измежду местното население и освободените роби. През ХУП в. и в този район има тенденция към намаляване броя на оджаците за сметка на тяхното изтегляне обратно в Мала Азия, на частичното им усядане и превръщане в производителна
мюсюлманска рая.
В началото на XVIII в. изповядващото исляма население на Прилепско получило ново попълнение по линия този път на вътрешно-балканските миграции. Това били албанци мохамедани от Елбасанско, които се заселили в Бито лека и Прилепска нахия. Те повлияли на етно-религиозните промени не само като подсилили числено мюсюлманите в нахията, но и с това, че угнетявали мирната рая и предизвиквали нови миграиии на коренните жители към градовете и други области. През 1777 г. някои прилепски села били дори опустошени [109]. Новодошлите албанци мохамедани активизирали и ислямизирането на местните християни.
Западно македонските земи, които влизали в състава на Охридския санджак, административно били обособени в три нахии: Охрид, Преспа и Дебарца. Конкретни данни за османското завладяване на Охрид липсват. Вероятно той, както и Костур са били по-корени през 1385 г. по време на военния поход, организиран срещу албанските земи. Както в другите по-големи градове на Западна Македония, и в Охрид първата съществена промяна в състава на населението след завземането на крепостта дошла с разполагането на военен гарнизон в нея. Жителите на града, без оглед на верска принадлежност, били задължени да поддържат и охраняват крепостта. Поради това османската власт не заделяла много войскови части за нейната защита. През първата половина на XVI в. охридският гарнизон наброявал 41 души, а през 1560 г. — само 7110. Заедно с войсковите части в града се настанили и административни служители със своите семейства. Те създали мюсюлманско ядро, което укрепвало авторитета на османската власт. В последвалото разпространяване на исляма в Охрид трябва да се има предвид, че наред със Скопие и Солун той бил третият център на санджак в Македония.
Първите данни за верското съотношение на жителите в града са от времето на Сюлейман I, когато били регистрирани 500 християнски и 250 мюсюлмански домакинства [111]. Следващият опис от 1582 г. свидетелствува за рязко спадане на числеността на християните — 278 домакинства, от които 17 на неженени. За такъв кратък период това се дължало не толкова на масово ислямизиране, колкото на изселване на български семейства от града. През същата година мохамеданските ханета наброявали 249, от които 55 били записани като синове на Абдуллах. Несъмнено в края на столетието в Охрид се разпространявал и ислямът. През този период вече трябва да се допусне и наличието на помохамеданчени от второ поколение, които са загубили белега за предишната си етническа и религиозна принадлежност.
Мюсюлманското население се разполагало главно извън градските стени — в полето. По такъв начин се създал Долният град за разлика от Горния град — старата християнска част на Охрид. И тук била спазена ислямската традиния при колонизирането, която изисквала религиозно разграничаване. Предполага се, че най-старата турска махала била създадена в първата половина на XVI в.
Във второто по големина селище от градски тип в Охридска каза — Струга, в същия кадастрален опис били регистрирани общо 241 домакинства, от които 58 мюсюлмански. От тях 20 били на помохамеданчени местни жители [113]. От описа за 1582 г. разполагаме с данни за етно-религиозния състав на населението в селата от нахиите Охрид и Дебарца. Те свидетелствуват, че до края на XVI в. тези западномакедонски извънградски райони запазили своя преимуществено християнски облик. В нахия Охрид били обхванати 88 села с 3066 християнски домакинства, от които 601 на неженени, т. е. в селата живеели приблизително 12 926 християни. Мюсюлманските домакинства били едва 162, от тях — 36 на неженени, или около 666 души. Сред тях имало много местни помохамеданчени жители, които били отбелязани в списъците като синове на Абдуллах или със запазени български бащини имена: Ибрахим Пейо, Хюсеин Никола, Хюсеин Донко, Али Верян и др. [114] Изцяло мюсюлманско било само с. Лешница. Останалите ханета, изповядващи исляма, били разпръснати в смесени села с преобладаващо християнско население — с. Мешевище, с. Заграчани, с. Вирдово и др. Нахия Дебарца обхващала 32 тимарски села с 1085 християнски домакинства, от които 204 на неженени. Мохамеданските ханета били общо 10.
С данни за град Преспа не разполагаме, но тимарският регистър от XVI в. предлага сведения за населението от едноименната нахия. В нея били описани 26 тимарски села с 1869 християнски домакинства, от които 804 на неженени и 49 вдовишки. В тези села имало само 3 ханета, които били на помохамеданчени българи [115].
Цялата Охридска каза, като изключим самия град, била слабо засегната от колонизацията. До края на XVI в. християните тук съставлявали 95%, в нахия Дебарца те били 99%, а в Преспанско живеели само християни. Този състав на населението се запазил и през XVII в., когато основните производители и данъкоплатци в областта все още били християните [116]. Едва към края на XVIII в. мюсюлманските домакинства нарастват като резултат от активното преминаване на местните жители към исляма и от заселването на мохамедани от Албания.
Битоля (Манастър) е вторият от западно македонските градове (след Скопие), който бил силно засегнат от османо-тюркската колонизация и в който още от XV в. мюсюлманските заселници имали числено превъзходство. Пьрвият описен дефтер от 1460 г. свидетелствува, че броят на изповядващите исляма домакинства в града, сравнен с този на християните, бил по-голям. Имало 295 мохамедански ханета, разпределени в 7 махали, и 195 християнски домакинства — в 1 махала [117]. Според следващия кадастрален регистър от 1481 г. населението на Битоля нараства. Мюсюлманските махали са вече 11, а християнските — 9. Те обхващат съответно 398 и 222 домакинства [118].
Рязко се увеличава броят на изповядващите исляма ханета през 1519 г., като достига 756, от които 139 на неженени. През същата година християнските домакинства заедно с неженените и вдовиците били 330. За период от 40 години числеността на мюсюлманите в града нараснала с близо 100%, а на християните — с 50%. През 1528—1529 г. мохамеданските домакинства се увеличили с още 41 и наброявали вече 797, докато християнските намалели със 121 и били по-малко, отколкото през 1481 г. Това несъмнено е резултат от активното ислямизиране на местните жители.
Ниският прираст на християнското население, дори неговото намаляване в определени периоди, когато съществено нараства броят на мюсюлманските семейства, се дължал и на други обстоятелства. В Битоля през първата половина на XVI в. се засилва разпространяването на исляма. Укрепва османската власт — областта била обхваната от тимарската система. Тази стабилизация била съпътствувана от известно закрепосгяваке на населението към феодалните ленове, което спирало естествената миграция от селото към града. Развитието на стопанския живот в Битоля от своя страна изтласквало християните от някои възлови дейности. Това водело до преминаване на деловите прослойки към господствуващата религия или до преселването им в крайградските земеделски райони и преориентирането към нови занятия. През 1528 г. 75 мюсюлмански домакинства били на ислямизирани от първо поколение градски жители, а няколко години по-късно регистрираните с презимето син на Абдуллах представлявали 25% от мохамеданите в Битоля [119]. През XVII в. мюсюлманският елемент в града бил подсилен и от разселените в румелийските гарнизони еничари. От 1642 г. е запазен списък на еничарите от Битоля,.на които било наредено да се явят в поход: „Мехмед Баша, сердар, Хаджи Хюсеин Баша, Али Баша, Пери Баша; Мехмед Баша, Ибрахим Баша, Осман Баша, Халил Баша, друг Осман Баша, друг Халил Баша и Хюсеин Баша."[120]. Данните, с които разполагаме за етно-религиозния състав на населението в Битолска нахия, са откъслечни. В няколко села, записани през 1467—1468 г. като хас на миримирана, и в няколко 1958, с. 221. Турски изворни податоци од XV и XVI век за градот Битола. — ГИНИ, I, 1963, 129—130.
рудничарски села — хас на падишаха, живеели само християни. Това дава основание да смятаме, че продължавала познатата ни дотук тенденция селското население да запазва християнското си
вероизповедание [121].
Юрушките регистри от 1543 г. свидетелствуват, че в Битолско имало 7 оджака солунски юруци, т. е. 175 мъже, подлежащи на военна повинност. Те били заедно със семействата си [122].
През XVIII в. в Битолско се заселили трайно много албанци мюсюлмани. Според преписка от 1735 г. за разпределяне на разходите, направени от властта по повод петдневния престой в Битоля на румелийския валия Осман Пашазааде и белградския губернатор Мустафа паша с техните свити, между натоварените с по-малки суми мохамедански села в областта специално се споменават 15 арнаутски: с. Св. Тодоре, с. Братин дол, с. Острец, с. Га-баловци и др.[123] Албанците, които през XVIII в. тръгнали от Корчанско, Шкодренско и Елбасанско и се разселили по цялата територия на крайнозападните македонски земи, като достигнали дори до областта Скопие, заедно с местните ислямизирани жители подсилили мюсюлманското присъствие в този район.
Една от областите в Западна Македония, която останала незасегната от колонизацията и запазила напълно етническата си чистота до края на XV в., била Костурската нахия. Според регистър от 1477 г. мохамедани имало само в Костур — 22 ханета. Християнският облик на града обаче се запазил. В 20-те християнски махали живеели 940 домакинства, от които 112 вдовишки и 36 на неженени [124]. През същата година в Костурско били описани 65 тимарски села с общо 2033 християнски домакинства (заедно с вдовиците и неженените). Мюсюлмани нямало. В регистър от XVI в. били обхванати 100 тимарски села в Костурско, в които вече живеели и мохамедани. В описаните села имало 5351 християнски домакинства, от които 1478 на неженени и 208 вдовишки. Ханетата, които изповядвали господствуващата религия, наброявали 81. От тях 31 били ислямизирани от първо поколение. Имало и 16 неженени мюсюлмани, от които 4 били синове на Абдуллах [125]. Самостоятелни турски заселища нямало. Мохамеданските ханета били разпръснати по едно-две в християнските села и между тях почти винаги имало поне един ислямизиран местен жител. В град Костур според същия регистър християнските домакинства намаляват на 953, от които 154 на неженени и 102 вдовишки. Мюсюлманските ханета нараснали на 90. От тях 8 били оглавени от синове на Абдуллах [126].
Ленните владелци били 72 души, като Костур и някои от принадлежащите му села били собственост лично на султана. Имало трима едри владелци със зиамети, а останалите 68 притежатели на тимари включвали в състава си: пет бивши еничари, трима синове На Абдуллах и един ислямизиран със запазено славянско презиме — Али, син на Вукашин.
Откъс от обширен регистър на тимарските владения в Костур дава известна информация за религиозния състав на населението през XVII в. Прави впечатление фактът, че в този период рязко спада броят на мюсюлманските домакинства в града — с близо 50%, докато християнските запазват приблизително същата численост [127]. Конкретни свидетелства за причините за тази демографска промяна нямаме, но вероятно тя е свързана с военизирането на част от изповядващото исляма население в Костур и включването му в някои от многобройните военни операции, характеризиращи периода на общата дестабилизация на османската държава през XVII в. В продължение на цялото столетие империята търсела изход от своя икономически и политически застой в непрекъснати войни на изток и в Европа — като се започне от продължителната война с Австрия от края на XVI в., която завършила с неблагоприятния за Високата порта мир, подписан в Ситваторок (Унгария) през 1606 г., и се стигне до пораженията на османците, нанесени от Свещената лига през 1683—1699 г. Военностратегическите начинания несъмнено се отразили и върху демографското състояние на мюсюлманското население в Румелия. Във военните походи активно участвували и давали многобройни жертви отрядите, набирани от балканските провинции на империята. Наред с това известията от XVII в. свидетелствуват, че чумните епидемии погубвали мохамеданите в Македония. Ст. Веркович съобщава как цяла турска улица в град Сяр опустяла от чумата и впоследствие била заселена от християни [128]. Чумни епидемии унищожили силна юрушка колония около град Демир Хисар. По тези или други причини през XVII в. броят на жителите в Костур общо намалял, но преобладавали християнските домакинства — 667 срещу 42 мюсюлмански [129]. Южно от Костур е разположен град Хрупище, който бил център на едноименна нахия и каза, чиято територия в изворите от XVI в. се споменава като вилает Ашин — сигурно по името на едрия албански феодал [130]. Вилает Ащин, подобно на Костурската област, бил слабо засегнат от османо-тюркската колонизация. Според таблиците на А. Стояновски за етно-религиозния състав на населението в македонските градове Хрупище през периода 1520—1566г. има 41 християнски и 33 мюсюлмански домакинства [131]. Според нашите данни, извлечени от обширен дефтер от XVI в., в града живеели 51 християнски домакинства, от които 10 на неженени и 2 вдовишки. Мохамеданските ханета били [132]. В селата, които влизали в границите на вилаета, мюсюлманското население било малцинство. Сред минималния брой мохамедански ханета 30% били на ислямизирани от първо поколение жители [133]. Единствено в класата на ленните владелци преобладавали османците — сред тях били регистрирани само един син на Абдуллах, двама със запазени славянски бащини имена и петима бивши еничари тимариоти [134].
Всички обобщени дотук данни, характеризиращи етно-религиозния състав на населението в Западна Македония, дават основание да заключим, че дори в този район на Балканите, където колонизацията на османо-тюрки оказала влияние върху демографските промени след завоеванието, е неуместно и неубедително да се използува утвърденият в балканската историография (включително и в българската) термин масова колонизация. Местните християни запазили внушително числено превъзходство. Областта съхранила известна етническа еднородност и на места — предосман-ския си облик през XV, XVI и дори до средата на XVII в.
Само в два от осемте най-големи градски центъра в Западна Македония от XV в. нататък преобладавали мюсюлманите: в Скопие и Битоля. От края на XVI в. към тях се присъединил и Охрид. В градовете Тетово, Велес, Кичево, Прилеп, Костур до XVII в. внушително числено превъзходство имали християните. Трябва да подчертаем, че споменатите данни за броя на мюсюлманите в Западна Македония включвали и приелите Мохамедовата вяра местни хора. Цялостният преглед на ислямизацията в посочените градове (като се проследява само първото поколение на ислямизи-
раните) свидетелствува, че в Македония всеки четвърти мюсюлманин, а някъде и всеки трети бил помохамеданчен коренен жител [135] или доведен роб.
Още по-убедително числено превъзходство имали християните в нахиите и вилаетите на Западна Македония. Мюсюлманите в селата обикновено не надхвърляли 5% от цялото население, като и сред тях някои били местни ислямизирани хора.
От XVI в. нататък колонизацията от Мала Азия изчерпала своите възможности или била сведена до миграции на отделни семейства. През втората половина на XVII в. и през целия XVIII в. броят на мохамеданите непрестанно нараствал. Този процес бил безусловно свързан както с разпространяването на исляма сред коренните жители, така и със сложната политическа обстановка. Някои от западномакедонските области, които били обект на най-ранната колонизация, през този по-късен период оставали надежден тил за османските военностратегически планове, кръстопът и средоточие на големи контингенти на въоръжени сили на империята..."

-----------------------------------------------------------------------------------------

[60] Н е ш р и, М. Цит сьч., с. 92.
[61] М а т к о в с к и, А., К. А р у ч и. Извадоци од две турски хроники за Македонија и соседните области. —ГИНИ, 1, 1977, с. 236.
[62] Историjа на македонскиот народ. Т. 1. Скопите, 1969, с. 233.
Стоjановски, А. Градовите на Македониjа од краjoт на XIV до XVII век. Скопие, 1981, 33—34.
[64] I п а l с i к, Н. The Otoman empare. . . , р. 128. 05 Пак там, 125—126.
[66] Димитров, Стр. Из ранната история на ислямизацията з северните склонове на Родопите. — Векове, 1986, № 3, с. 48.
[б7] Sabanovic, H. Kraiste Isa-Bega Ishakovica. Saraevo, 1964, 67-69. ,Стоjановски, А. Цит. съч., с. 65.
[68] Пак там, 67—94.
[69] Турски документи за петорната на македонскиот народ. Опширен пописен дефтер № 4 (1467—1468). Скопие, 1971, 37—575; Стојановски, А. Цит. съч., с. 65.
[70] Мутафчиева, В. Аграрните отношения в Османската империя през XV—XVI в. С, 1962, с. 167.
[71] Турски документи за историјата.. ., 37—575.
[72]Стоjановски, А. Неколку нови податоци на градот Тетово од XV и XVI век. — Историjа, 1967, № 2 (Скопије), с. 93; Градовите. . ., 67—68.
[73] С о к о л о с к и, М. Осврт на вакафите и вакафските имоти во Тетовската нахија во XV и XVI век. — ГИНИ, 3, 1976, 151—168.
[74] Пак там, с. 166.
[75] Снегаров, Ив. Цит. съч., с. 2.
[79] Георгиева, Цв. Йеничарството в българските земи (XV — средата на XVIII век), 1968, (канд. дис), 127—130.
[80] Пак там, с. 127.
[81] Пак там, с. 134.
[82] Пак там., с. 135.
[83] Giokbilgin, М. Т. Цит съч., с. 31.
[84] НБКМ, Ор. отд., Ск. 8/4.
[85] Соколски, М. Градот Велес во периодот од околу 1460—1544 година.—ГИНИ, 3, 1959, с. 151.
[86] Турски документи за исторщата. . . , 37—575; Сто]ановски, А. Градовите.. ., 67—68.
[87] Соколоски, М. Градот Велес... , с. 161. 38 Турски документи за историзата. . . , 37—575.
[89] С о к о л о с к и, М. Градот Велес. . ., с. 161.
[90] Пак там, с. 164.
[91] Пак там, с. 173.
[92] С т о jа н о в с к и, А. Градовите.. ., с. 109.
[93] Пак там, с. 110.
[94] Турски документи за историјата..., 37—575.
[95] Стоjановски, А. Градовите. . . , с. 65.
[96] Пак там, с. 68.
[97] Историjа на македонскиот народ. . . , с. 235.
[98] Турски документи за историjата.. . , 37—575.
[99] Стоjановски, А. Градовите. . . , 12—15.
[100] Пак там, с. 75.
[101] Данните по-долу са цит. по: Соколоски, М. Прилеп и Прилепско низ историјата. Прилеп, 197], 116—124.
[102] Пак там и С т о ј а н о в с к и, А. Градовите. . ., 67—68.
[103] Соколоски, М. Прилеп и Прилепско. . . , с. 117.
[104] Тirkell, J. "Isljamisation in Macedonia..."— [В: Islam in the Balkans, Edinburg, 1974, р. 45.
[105] Соколоски, М. Прилеп и Прилепско. . . , с. 122.
[106] Giokbilgin, М. Т. Цит. съч., с. 81.
[107] Соколоски, М. Прилеп и Прилепско.... М. Т. Цит. съч., с. 81.
[108] Соколоски, М. Прилеп и Прилепско. .
[110] С т oj а н о в с к и, А. Градовитe. . . , с. 76.
[111]Апостолски, М. Охрид и Охридско низ историjата. Скопите. 1978, с. 33.
[112] Пак там, с. 21.
[113] Пак там, с 24.
[114] Пак там. 28—31.
[115] НБКМ, Ор. отд., Д 385.
[116] НБКМ. Ор. отд., Ох 6/7; Апостолски, М. Цит. съч.
[117] Вж.: С о к о л о с к и, М. Прилог кон проучваньето на турско-османскиот феодален систем со посебен осврт на Македонија во XV и XVI век. — ГИНИ, 1,
[121] Пак там, т. 1, 540—542, 570—571.
[122] Giokbilgin, М. Т. Цит. съч., 75—81.
[123] Л а п е, Л. Прилог кон изучаваньето на друштвено-економските и поли-тички прилики на Македонка во XVШ век. —ГИНИ, 1, 1958, с. 129.
[124] Соколоски, М .Костур и Костурско во средината на XV век. — Исто-р^а, 1966, № 1—2 (Скопје), 121—122.
[125] Прилог кон проучваньето. . . , с. 214. 125 НБКМ, Ор. отд., Д 385.
[126] Пак там.
[127] НБКМ, Ор. отд., ф. 1, а. е. 14946.
[128] цит ПО: Кънчов, В. Избрани произведения. Т. 2. С, 1970, с. 350.
[129] НБКМ, Ор. отд., ф. 1, а. е. 14946.
[130] С т о j а н о в с к и, А. Административно-териториалната поделба на Македонка под османлиската власт до кра^т на XVII век. — ГИНИ, 2, 1973, с. 137.
[13 1] Stojanovski, J.- ...

[132] НБКМ, Ор. отд,, Д 385.
[133] Пак там. 13* Пак там.

Осман Нури Ефенди - Големият помак на българите

2008-05-16T03:43:00.000-07:00

Автор : Тодор Балкански, 1997 г.

Източник: http://www.promacedonia.org/tb/index.html

Като участник в националната програма "Родопи" години наред обикалях с научна цел селищата на Пещерското краище (със стари граници Велинградско и Доспатско). Навсякъде по този път ме срещаше името на Осман Ефенди. Навсякъде се разказваха легенди за тази изключитевна личност, неоснователно отстранена от пантеона на България и на знаменитите българи. Името му объркваше българите, други ги привличаше. Едни се опитваха да разкрият българската истина за него, други старателно я укриваха и пускаха в ход дезинформации и небивалици.

Заинтригуван от величавата фигура на този човек, от българските му измерения, започнах да събирам разпръснатата истина за него. До 1989 г. бях почти готов с издирванията и проучванията. Материалите, старателно подредени, бях оставил в архива за многото свободно време, което предполагах, че ще имам след все още далечното пенсиониране.

В съдбата на Осман Ефенди се намеси обаче пещерската общественост в лицето на Зорка Стоицева, Спас Атанасов, Георги Петров. Те станаха главната причина за написването на този труд далече преди предвиденото за целта време.

На тях и на всички мои информатори, чиито имена представям в труда и в бележките към него, изказвам сърдечната си благодарност.

С родопската истина за Осман Ефенди печели не само Пещера и краището й. Печели цяла България, а с българската истина за него, предполагам, и световната култура!

Цялата книга може да се прочете тук : http://www.promacedonia.org/tb/index.html

Авторите на Блог за помаците не се ангажират с тезите, които са изказани вътре. По същия начин, за дискусия предлагаме и книгата "Страници от българската история. Очерк за ислямизираните българи и националновъзродителния процес", която излиза през 1989 г. Тя може да се прочете тук : http://www.promacedonia.org/hh_gja/index.html

Приказка за Пома(га)ците - вредата и ползата от тях

2008-05-15T03:10:00.000-07:00

Автор : Момера Здравкова /Мерем/, в. "Дневник" http://dnevnik.bg/show/?storyid=370766

"България е най -"ислямската" страна в Европа, тъй като мюсюлманите представляват 1/7 от населението на страната, коментира за "Файненшъл таймс" Юте Клаусен от университета Брандайс в САЩ. При определянето на мюсюлманския облик на дадена страна или град трябва обаче да се има предвид не само традиционното малцинство, но и имигрантите, изповядващи исляма, коментира от своя страна Джослин Чезари от Харвардския университет."

"Българите мюсюлмани не представляват хомогенна общност в България и нямат единно самосъзнание. Тези, които живеят в Централните Родопи, са предимно нерелигиозни и имат българо-християнски имена. Малка част от тях приемат християнството след 1990 г. Голямата част от българите мюсюлмани в Централните Родопи се самоопределят като "българи" като етнос и "мюсюлмани" по вероизповедание.

Онези, които са в Пиринско и Югозападните Родопи - Разлога, Гоцеделчевско и Чеча - са предимно вярващи и практикуващи мюсюлмани и са запазили турско-арабски имена, облекло и обичаи. Част от тях изявяват турско съзнание на преброяването от 2001 г., макар и да посочват като майчин език българския.

Българоговорещите мюсюлмани в Ловешко се самоопределят като помаци, турци или като българи.

Общият брой на мюсюлманите в България, които са се определили като българи при преброяването от 2001 година е 131 000.

Широко провежданата асимилаторска политика на османските власти в продължение на пет столетия е принуден да признае и големият турски държавник Мидхат паша, управител на Дунавския вилает, а по-късно и велик везир. През 1878 г., когато трябвало да се решава съдбата на освободените български територии, той пише в едно френско списание: "Трябва да се отбележи, че сред българите има повече от един милион мохамедани. В това число не са включени нито татари, нито черкези. Тези мохамедани не са дошли от Азия, както обикновено се мисли. Това са потомци на същите тези българи, преобърнати в исляма през епохата на завоеванието и през следващите години. Това са чеда на същата тази страна, на същата тази раса, произлезли са от същото това коляно. А между тях има една част, които говорят само български."

За тях известният английски журналист Джеймс Баучер, живял в България от 1888 г. до смъртта си през 1920 г., като кореспондент на вестник "Таймс", посещавал Родопите, срещал се с българи мохамедани, пише в своя статия: "Родопските помаци или по-точно - българите, приели насила исляма в епохата на завоеванията... са с по-чиста българска кръв, отколкото самите българи."

Друго доказателство за българския корен на това население са народните песни. Видният български етнограф Христо Вакарелски пише: "Чистотата на българския език, народните песни, приказки, пословици, гатанки и прочие у българите мохамедани прави впечатление на всички, които имат допир с тях. Дори запазеността на славянския тип у тях е много по-силен, отколкото у братовчедите им българи християни, които най-вече през 19 век са силно подвижни и общуващи."

Най-популярни за произхода на наименованието "помаци" са две версии. Първата битува сред населението от диалектизма "помака" (мъчение, изтезание) и "помачен" (измъчен, изтезаван). При нея се изтъква най-вече верската страна на проблема - за това как и по какъв начин помаците са приели исляма.
Според регистъра на войниците в ловешко от 1548 г. със специален статут са били и т. нар. "ямаци", което в превод от османотурски език означавало "помагачи". Поради тези причина има вероятност наименованието "помак" да произлиза от глагола "помага". Свързва се с това, че по време на османската власт помаците играели спомагателна роля в управлението на районите, в които живеят. Поради тези причини логично е наименованието "помак" да произлиза от глагола "помага".

Това беше една малка извадка от "Гугъл" за тези, които в България наричат "помаци". На практика и те така си казват, а на нас ни викат "каури". Не се обиждат, обичат майтапа и между тях "помаклък" е символ на простотия и невежество. Знаят, че са българи, защото обичат земята си, някои не разбират значението на турските си имена, други - говорят и двата езика, но всички зачитат традициите - мюсюлмански и християнски. Ако погледнем в историята, ще видим, че това са обичаи и празници на нашите прадеди от предхристиянската епоха. Много се пише и говори в момента на тази тема, много научни тези и доказателства се опитват да ни въвлекат в нови противоречия, истината обаче е в самите нас. Многостранни, многолики и многонационални сме ние, българите! Да сте виждали стадо от орли?!

От 2001 година насам имам лични впечатления и завързах доста познанства и приятелства именно с такива хора - от Родопите, основно в Триград и Долен. Наблюдавах бита им, участвах в трапезите им, правих си мохабет с тях и дори вършихме работа. Живях с тях и техните проблеми, видях от какво имат нужда и какво искат да постигнат. Прекрасни, организирани, мъдри. Хора, които са близко до природата и земята. Научени на труд от малки, вещи в това, което правят и добре познаващи цената на хляба. Хора, пренебрегващи личните си интереси, за да отгледат, изхранят и изучат децата си. Хората от планинското село. За по-приятно на всички, предлагам да ги наричам в този материал "помагаци" - хора, които помагат.

Но какво е състоянието на тяхното самосъзнание днес. Какво мислят самите те за себе си и как се определят спрямо света. Какво се случва там сега - бърз напредък или още по-бърз упадък. Информацията, медиите, кабелната телевизия и лимонадените сериали, чалгата и рекламата, т.е. - средствата за масово промиване и осведомяване достигат и до отдалечените населени места в планините. Процесите на миграция към градовете и "гурбетчийството" драстично обезлюдяват цели села. Тези, които са все още тук и в активна възраст основно биват: замогнали се "бизнесмени", станали работодатели на роднините и съседите си, наемници по цехове и производства, административни кадри в селските общини, продавачи в сферата на търговията и туризма и намаляващ брой учители

... Светът навлиза през монитора в скромните и чисти селски къщи. Резултатите са промени в ценностната система - деградация на морала и задръжките, отслабване на контрола и самоконтрола, груб материализъм, манипулация, но и отърсване от остаряли норми и порядки, свобода на избора, равноправие на половете и личностно развитие. Пазарната икономика, а не вярата в Бога движи колелото на историята в момента. Всичко се превръща в стока, религията - също. Хората навсякъде могат да бъдат купени и то за не много пари. "Помагаците" - също. Те самите разбират, че са разменна монета за политиците-търговци и затова не ги уважават. Разбират също, че ако сами не си помогнат - няма кой и правят каквото е по силите им. Ако нямат избор, то е защото са поставени в тези условия отдавна и това е държавна политика спрямо тях. Най-евтината работна ръка, за най-тежката работа! Знаете ли какво е да нижеш тютюн, да чукаш камъни, да работиш в шивашки цех или на гатера....След това продължават - децата, животните, нивите... И всичко е "на ръка"... Никакви облекчения, никаква милост, никаква помощ от институциите! И това е формирало мисленето на десетки поколения! Общността е била силна, когато е била единна. Начинът за оцеляване на родовете е бил тежкия труд и приемствеността. "Учи, за да не работиш" е дошло от тези среди. Като непостижима мечта.

Да се върнем в годините на промените. Излизането от "соца" беше добре за градовете, но какво се случи с българските села. Ограбиха се ТКЗС - та, читалища и училища, който успя - отиде в града или в чужбина за пари, а останалите - "в небрано лозе". От къде инициатива, от къде познания за собствен бизнес, от къде самостоятелно мислене. Озлобили се и "помагаците", започнали да си завиждат, да надничат в съседските дворове, да клюкарстват и да попииват здраво за щяло и нещяло. Не си помагали вече както преди, разменили чергите за мокети, кравите за коли и заобичали парите. Това ги довело до безизходицата днес. Да са принудени да се разделят със семействата си, за да работят на полето в Гърция или Испания, да изсичат горите, за да си купят хляб или да работят в някой цех за смешни пари. И пак се оправят! Изключително витални и борбени хора са! Няма да видиш някой да хленчи или да се оплаква, някой да остави децата си гладни или да пропусне да си пие кафето! И ще се съвземат, защото оцеляването е техния специалитет през вековете. И защото продължават да си помагат. Много от тях вече са добре финансово, купуват си апартаменти в областните центрове, изпращат ученолюбивите в университет и започват бизнес.

Талантливи и ръкати са "помагаците". Отдавна са научили приказката за неволята и онази поговорка - "помогни си сам, та да ти помогне и Горния!". И са добри домакини. Да те посрещнат у дома си - чашката празна няма да видиш и два дена за храна няма да помисляш! И песни ще ти пеят, и на акордеон ще ти свирят, и армаган ще ти дадат! Добри са - с добрите. И не обичат фалша - веднага разпознават кой за какво е дошъл и дали е искрен. И ако не е - ще го пратят за "зелен хайвер", ще го "остържат" и после ще си споделят майтапите вечер на раздумка. Планината ги е направила природно интелигентни. Свежият въздух ги е направил остроумни. Чистата вода ги е направила емоционални. Само дето управниците са ги направили с по няколко имена и с по едно образование. Но те са силни. Защото са деца на тази земя и на този народ и защото се събуждат за новото време. Те са наши братя и сестри. Дойде моментът да си помагаме взаимно. Всички разбираме, че Бог е един. Земята е една. Човечеството е едно. И помагането е начин да установим съзнанието си в царството на Природата. Защото какво по-божествено има от нея!

Благодаря на всички приятели - помагачи, които ми помогнаха да открия себе си и науката за оцеляването!